Хари Харисън - Стоманения плъх

Изчистих лицето и ръцете си с пешкира, сетне пипнешком намерих обувките си и ги обух. Облякох ризата и якето си. След това изпих поне литър вода и отново бях готов да се срещна със света. Свалих завивките от леглата, стиснах ги подмишница и излязох.

Промъкнах се до килията на Стингър колкото можех по-тихо. Чувствах се недосегаем, непоклатим. Осъзнавах, че това е едновременно глупаво и опасно. Но след ужасните събития от вечерта като че ли в мен не бе останала и капчица страх. Под деликатното ми докосване вратата на килията се отключи и когато го побутнах по рамото, Стингър отвори очи.

— Обличай се — тихо казах аз. — Ще се измъкнем сега.

Трябва да му отдам дължимото — той не ми зададе нито един въпрос. Просто навлече дрехите си, докато аз взимах завивката от неговата койка.

— Трябват ни поне още две — прошепнах аз.

— Ще взема одеялото на Еди.

— Ще го събудиш.

— Ще се погрижа да заспи пак.

Чу се сънен въпрос, последван от яко тупване. Еди отново заспа и Стингър донесе одеялото.

— Виж сега — казах му аз. — Намерих начин да стигнем до покрива. Качваме се там и завързваме завивките една за друга. После се спускаме долу и изчезваме. Ясно?

— Ясно! Да вървим!

Отново нагоре по стълбите — вече наистина започвах да се уморявам. Всъщност започваше да ме уморява всичко това. Изкатерих се по скобите, отворих вратата и когато Стингър ми подаде завивките, ги избутах навън върху покрива. Той не каза и дума, докато не затворих и не заключих капака.

— Какво стана? Чух, че си изчезнал, и имах намерение да те убия, ако те бяха върнали.

— Не е толкова просто. Ще ти разкажа щом се измъкнем. Сега давай да започваме да завързваме. Срещуположните ъгли по дългата страна — трябва ни колкото може по-дълго въже. Използвай квадратни възли, ето така.

Започнахме бясно да връзваме. Когато свършихме, хванахме двата края, задърпахме ги със сумтене и въжето беше готово. Завързах единия му край за някаква солидна на вид тръба и пуснах купчината завивки през ръба на покрива.

— Не достигат поне шест метра — каза Стингър, като присви очи към земята под нас. — Тръгвай пръв, ти си по-лек. Ако се скъса, докато се спускам, поне ти ще имаш някакъв шанс. Хайде, размърдай се.

Логиката му беше необорима. Прескочих парапета и се хванах за въжето. С неочакван изблик на вълнение Стингър стисна ръката ми. После започнах да се спускам.

Не бе лесно. Ръцете ми бяха уморени, а тъканта на завивките — неудобна за хващане. Спусках се колкото можех по-бързо, защото знаех, че силите ми са на изчерпване.

После краката ми увиснаха във въздуха, а дланите ми стискаха края на въжето. Твърдата повърхност на двора ми се струваше много под мен. Трудно ми беше да се пусна — или всъщност съвсем лесно. Вече нямах сила да се държа. Пръстите ми се разтвориха и започнах да падам…

Стоварих се на земята, претърколих се и седнах задъхан. Бях успял. Високо над себе си виждах тъмния силует на Стингър, който се спускаше по въжето, местейки ръка след ръка. Секунди по-късно той бе на земята, приземил се леко като котка, и ми помогна да се изправя. После ме подкрепяше, докато залитах към портата.

Пръстите ми трепереха и не можех да я отключа. Тук бяхме съвсем на открито и лампата ни осветяваше — ако някой от пазачите хвърлеше поглед през прозореца над нас, бяхме в капан…

Дълбоко и пресекливо си поех дъх, после отново вкарах шперца. Бавно и внимателно проверих вътрешните жлебовете, завъртях и натиснах.

Вратата се отключи и ние се хвърлихме навън. Стингър безшумно я затвори зад себе си, после се обърна и се затича в нощта, а аз го следвах по петите.

Бяхме свободни!

— Почакай — извиках след Стингър, когато той запраши нататък по пътя. — Не натам. Имам по-добър план. Разработих го, преди да ме вкарат в затвора.

Той спря и се замисли.

— Дотук се справи добре. Какво ще правим сега?

— Като начало ще оставим диря, която да могат да проследят с роботи-надушвачи. Насам.

Отклонихме се от пътя и пресякохме направо през тревата надолу към недалечния поток. Водата беше плитка, но студена и не успях да потисна треперенето си, докато преминавахме. Главната пътна магистрала минаваше наблизо и ние се насочихме натам. Когато покрай нас с тътен прелетя тежкотоварна кола, двамата ниско приклекнахме. За момента не се виждаше друго движение.

— Хайде! — извиках аз. — Право нагоре по пътя, после точно назад по собствените ни стъпки.

Стингър се подчини и заедно се върнахме до потока, след това отново нагазихме в ледената вода.