Хари Харисън - Стоманения плъх

— Не. Не съм виждал нито един от двамата. Ако искате да знаете, от седмица не съм виждал насам жива душа. Всъщност ми е доста приятно да си поговоря с вас, момчета. Онези хора сигурно са отвратителни, престъпници казвате…

— Хей, нямаме на разположение цял ден. Даже да не сте ги виждали, те все пак могат да се крият във фермата ви. Навярно в плевника?

— Невъзможно е. Там навсякъде има свинепрасета. А те са възможно най-недружелюбните домашни животни.

— Въпреки всичко трябва да хвърлим едно око. Заповядано ни е да претърсим всяка сграда в околността.

Полицаят се отправи в нашата посока, след което се разнесе писък като от някаква безумна сирена и тропот от остри копита. Покрай ъгъла на плевника се появи нашият снощен приятел. Той се хвърли в атака и полицаите се затичаха към гравитолета си. Разяреният глиган се блъсна в колата и я запрати в другия край на двора с голяма вдлъбнатина отстрани. Фермерът доволно кимна.

— Казах ви, че в плевника няма никой. Малкият Лари не се сприятелява с непознати. Но вие се отбивайте винаги когато наминавате оттук, момчета…

Трябваше да извика последните думи, защото гравитолетът вече се насочваше на запад, преследван от сумтящия Малък Лари.

— Е, това наричам истинска красота — благоговейно рече Стингър. Кимнах в безмълвно съгласие. Дори и в най-скучния живот има истински прелестни мигове.

Стига забавление, време беше за работа. Задъвках една сламка и се изтегнах върху топлата слама.

— Свинепрасетата са чудесни, когато ги познаваш.

— Полицаите като че ли не смятаха така — отвърна той.

— Предполагам, че си прав. Това бе най-красивата сцена, която някога съм виждал. Не мога да кажа, че особено се разбирам с полицията.

— Та кой ли може? За какво те вкараха в затвора, Джими?

— За банков обир. Ограбвал ли си някога банка?

Той подсвирна с възхищение и поклати глава отрицателно.

— Не е в моя стил. Няма да зная какво да направя. Занаятът ми е юмручният бой. Не са ме побеждавали от девет години.

— Като обикаляш наоколо, сигурно се срещаш с много хора. Виждал ли си някога Смели Шмък? — бързо импровизирах аз. — Двамата с него обрахме няколко банки в Греъм Стейт.

— Никога не съм го виждал. Нито пък съм чувал за него. Ти си първият банков крадец, когото срещам.

— Наистина ли? Е, предполагам, че в последно време не сме останали много. Но сигурно познаваш някои касоразбивач. Или крадци на земеходи?

Единственият отговор на усилията ми беше поклащане на глава.

— Хора като теб съм срещал само в затвора. Познавам някои комарджии, които посещаваха юмручните боеве. Но всички те са неудачници. Веднъж се запознах с един, който се кълнеше, че някога, много отдавна, познавал Офицера.

— Офицера ли? — попитах аз и бързо премигнах, като се опитвах да обобщя малкото, което знаех за шахмата. — В последно време не играя често.

— Не такъв офицер. Имам предвид Офицера, крадеца на банки и такива неща. Мислех, че си чувал за него.

— Предполагам, че е било преди мен.

— Преди всички. Преди много години. Чувал съм, че ченгетата изобщо не успели да го пипнат. Онзи се хвалеше, че познава Офицера, каза, че се бил „пенсионирал“ и че се криел. Сигурно е лъгал, комарджията му с комарджия.

Стингър не знаеше повече и не исках да го насилвам прекалено. Разговорът ни стихна и двамата прекарахме времето до свечеряване в дрямка. Бяхме жадни и гладни, но знаехме, че по светло трябва да се крием. Продължавах да дъвча сламката и се опитвах да не мисля за големи бири и бутилки със студена вода, а за Офицера. Нишката беше тънка, но разполагах единствено с нея. До залез слънце вече бях ужасно гладен, жаден и потиснат. Бягството ми от затвора се бе оказало опасно фиаско. Затворите бяха за неудачници — това като че ли беше всичко, което успях да науча. А за да открия този факт, бях рискувал живота и крайниците си. Никога повече. Мислено се заклех в бъдеще да стоя надалеч от затвора и от пазителите на закона. Добрите престъпници не се оставят да ги заловят. Подобно на Офицера, който и да бе той.

Когато от небето изчезнаха и последните останки от светлина, ние отворихме вратата на плевника. До ушите ни достигна къркорещо сумтене и огромна фигура препречи пътя ни. Стингър извика и трябваше да го хвана, за да не избяга.

— Намери някаква пръчка и се опитай да ми бъдеш полезен — казах аз. — Ще те науча на нещо ново.

И двамата започнахме като луди да чешем животното под бодлите, докато то не засумтя от удоволствие. Когато най-после тръгнахме, свинепрасето се затича след нас като домашно кученце.