Франсис Харт - Дедите на Питър Атърли

Дори и по-скорошни граждани на Атърли изпитваха същата неприязън към нея, но от други подбуди. Те съвсем не се съмняваха, че вечното й пиянство и мръсният език се дължаха на връзките с аристокрацията. И макар поради това добродетелите на собствената им по-висша трезвеност да изпъкваха още повече, те се чувствуваха оскърбени, че са били подлъгани да участвуват в позлатеното погребение на една безпътна аристократка. Питър Атърли разбра, че е загубил популярността си в собствения град. Критикуваха го наравно и трезвите, които пиеха от безплатните му „Чешми“, и къркачите, които се напиваха в „Питейната зала“. Той не можеше, да го разбере: чудатите му въжделения са били приемани преди, когато са били само предположения, защо да не се приемат сега, когато са станали потвърдени факти, а той не виждаше някаква промяна у себе си след погребението! Въпреки това продължаваха да го критикуват. След известно време критиката прие по-мека, но по-заразителна форма на подигравка. В собствения му хотел, построен със собствените му пари, и в негово лично присъствие той чу един дързък постоянен посетител на бара да отказва предложеното му питие под предлог, че „пиел само с благородните си роднини“. Местен шегаджия, сред одобрителните възгласи на възхитената тълпа пред прозорчето на пощенската станция, открито обвини началника на станцията, че задържал писмата от единствения му жив брат, „херцог Незнамкой си“.

— Дъртият херцог не е изпуснал нито една поща да ми обади какво става в дома на детството ми — добави шегаджията с плачевен тон, — а пък това проклето правителствено магаре, началникът, не ми дава писмата навреме!

На видни граждани се изпращаха писма с претенциозни позлатени гербове, изрязани от вътрешната опаковка в кутиите за пури. Съседното селище Червеното куче, нестигнало още до духовно възраждане, беше по-невъздържано в постъпките си. Техният вестник „Страж“ в бележките си за смъртта на Том Опнивъжето, пропил се английски матрос, писа:

„Може да не е широко известно, че покойният ни съгражданин, когато служил на бойния кораб на негово величество «Боксър», е сключил таен брак с кралица Кикалу от един от Дружествените острови, но противно на нашите състоятелни съседи никога не се е похвалил с царствената си връзка и с неизменна британска решителност отхвърлял всички покани да раздели трона със съпругата си В същност всеки намек за такова нещо дълбоко го засягаше. Някои от нас си спомнят прекрасния портрет на царствената му съпруга, татуиран на лявата му ръка с кралската корона и кръстосаните знамена на двете нации.“

Само Питър Атърли и сестра му усетиха жилото, вложено случайно или с умисъл в последното изречение. И той, и сестра му имаха някакъв йероглиф, изгорен на ръцете им — може би спомен от живота в равнините като деца в плен на индианците. Но общото настроение бе пределно ясно. Критиката в едно малко градче може да бъде много парлива. Атърли реши при първи случай да замине за неопределено време. Беше богат, състоянието му бе сигурно, нищо не го задържаше там, където притежанията му за потекло се смятаха за недостатък. И едно друго обстоятелство укрепи решението му.

Той чакаше сестра си в новата къща на малко възвишение над градчето. По времето, когато умря майка им, и след това тя бе на частен пансион в манастира „Светото сърце“ в Санта Клара, откъдето я повикаха за погребението, но се върна там на другия ден. Малцина бяха забелязали във файтона на брат й забулената фигура, която можеше да бъде духовно лице, още по-малко си спомняха мургавото, източено момиче със сключени вежди, което се беше мяркало понякога из Криво-ляво. Защото то беше меланхолично като брат си, още по-затворено и по собствена воля дълго след като бе завършило учението си в манастира беше останало да живее в усамотение под майчинския му покрив, без да се подстриже в монашески чин. Общото подозрение, че е „побъркана“ на религиозна тема или смята за унижение да живее в планинско миньорско градче, не допринасяше нищо за популярността на брат й. Обаче откъсната от светски въжделения, сестрата не споделяше семейните притежания на Питър. Той й бе определил достатъчна месечна издръжка, която я правеше независима, и се предполагаше, че участвува на равна нога в неговите финансови успехи. Но ето че тя изведнъж обяви намерението си да се завърне в Атърли, за да се посъветва с него по важни въпроси. Питър беше и изненадан, и заинтригован — те не бяха много привързани един към друг — и погълнат от единствения си интерес, той бе убеден, че тя иска да говори за семейството.