Франсис Харт - Дедите на Питър Атърли

Беше права да вярва, че злощастният й кавалер ще премълчи за поведението й и премеждието му мина като нещастен случай. Но Питър не можеше да прикрие факта, че голям дял от неговата непопулярност бе споделяна и от сестра му. Матроните в Атърли я смятаха за „разтурена“ и по-ясно от преди си спомняха пагубните навици на майка й. В това, че с време тя щеше да се „впиянчи“, те не се и съмняваха. Начинът, по който танцуваше, се преценяваше като възмутителен с неудържимата му разюзданост, а изключителната й издръжливост се считаше от по-слабите момичета, на които тя отнемаше партньорите, за „липса на женственост“. Тя, от своя страна, ги гледаше отвисоко и не скриваше презрението си към дребнавото им позиране и превземки. Харесваше й само обществото на мъже и тя дори проявяваше към тях фамилиарност, която беше и безстрашна, и пренебрежителна. Питър разбра, че е безполезно да се бори с опозицията; госпожица Атърли като че не насърчаваше младия адвокат да поднови вниманието си към нея, макар и да личеше, че все още го привлича, нито пък насърчаваше авансите на други мъже. Трябваше да замине… и да я вземе със себе си. Изглеждаше смешно една тридесетгодишна жена да има нужда от придружител в лицето на брат си, който е на същата възраст, но Питър познаваше странно съчетаващите се у нея детинска наивност с качествата на амазонка. Беше уредил всичко, за да може да отсъствува от Атърли три-четири години и двамата заминаха заедно. Младият русокос адвокат дойде при кантората на дилижанса да ги изпрати. Питър не можа да открие никакво чувство в непринуденото сбогуване на сестра му със злополучния й кандидат. В Ню Йорк обаче уредиха „Джини“ да остане при едно семейство, с което се бяха сприятелили по пътя — ако искаше, тя можеше да дойде в Европа по-късно и да се присъедини към него в Лондон.

Тъй, освободил се от една сродница, Питър Атърли от Атърли пристъпи към дългомечтаното дирене на своите останали и по-далечни роднини.

Питър Атърли беше прекарал в Англия четири месеца, но си даде пълна сметка за този факт едва един летен следобед, когато колата му се търкаляше по добре поддържания път между станцията Нонигсби и имението Ашли Грейндж.

През тези четири месеца беше се съветвал със специалисти, проучвал граждански регистри, ходил в Хералдическата палата, писал писма и завързвал нови приятелства. Богат американец, който проследява родословното си дърво, не беше нещо ново в Лондон — дори и в тези дни, — но имаше нещо оригинално и простовато в неговите похвати и той се държеше толкова сериозно, затворено и не по американски, че будеше интерес. Това, че навсякъде го посрещаха като чужденец, но озадачено се чудеха на националността му, отначало го засягаше, ала той се помири с това горе-долу по същото време, когато английските му познати, изготвиха своята сдържаност и предпазливост пред по-голямата затвореност на този меланхоличен американец и фактически не той, а те започнаха да му задават въпроси. По този начин неговите издирвания се превърнаха само в любезно споделяне от негова страна и всички започнаха охотно да му предлагат помощта си. Във връзка с това сър Едуърд Атърли се видя сериозно изненадан една сутрин, когато седеше със семейния си адвокат в библиотеката на Ашли Грейндж.

— Хм! — рече сър Едуърд. — И вие твърдите, че той не гони никаква друга цел с тези проучвания?

— Положително никаква — отвърна адвокатът, — Готов е дори да подпише, че се отказва от всякакви претенции, които тези сведения биха могли да породят. Това е доста изключителен случай, но изглежда, че е богат човек и е напълно в състояние да задоволява безобидните си прищевки.

— Напълно ли сте сигурен, че е син на Филип?

— Напълно, като съдя по документите, които ми представи. Разбира се, аз го осведомих, че дори да може да установи законността на брака, не би могъл да очаква нищо като най-близък сродник, понеже вие си имате деца. Той като че ли го знаеше вече и заяви, че го прави само за личното си морално удовлетворение.

— Предполагам, че иска да установи роднинската връзка и така нататък, за да си създаде обществено положение.

— Мисля, че не сте прав — сухо възрази адвокатът. — Предложих му една среща с вас, но той като че ли сметна това за съвсем излишно, щом аз мога да му дам исканите от него сведения.

— Ха! — възкликна в отговор сър Едуърд. — Ще го поканим тука. Лейди Атърли може да се обади на някои познати да дойдат да го видят. Сигурно е… ъ-ъ-ъ… Как изглежда? Предполагам, като всички американци?