Франсис Харт - Дедите на Питър Атърли

— Умира ли? Не можете ли да я свестите? — запита разтревоженият Питър. — Поне за един миг, докторе!

— Аз мисля — отвърна поканеният доктор, стар шотландски военен лекар, като изгледа богатия господин Атърли със студено професионално презрение, — че майка ви няма вече да ми пере, както едно време, нито ще си жертвува пак живота, за да отгледа рожбите си. И нямам никакво намерение да я свестявам за нови болки заради някакви си там приказки!

Нито пък тя изобщо дойде в съзнание и издъхна без да довърши изречението си. И прислужниците едва бяха успели да й скръстят ръцете, когато Питър вече преравяше сандъка в нейната стая заради документа, който бе споменала. Намери го в стара кутия за ръкоделие — една захабена, пожълтяла изрезка от вестник, която лежеше сред остатъци от памучни конци, копчета и парче восък, които и сега си спомняше да е виждал в майчиния си скут, когато бе добавила зашиването на копчета към прането на ризите на златотърсачите. И мургавите му хлътнали бузи пламнаха от чувство на задоволство, когато прочете изрезката.

„С прискърбие се научаваме за смъртта на господин Филип Атърли от Криво-ляво в Калифорния. Господин Атърли, както ще си спомнят някои от читателите ни, беше героят на романтичното отвличане на госпожица Сали Магрегор, дъщерята на полковник «Боб» Магрегор, което вдигна толкова шум в заможните кръгове преди тридесетина години. Според неясни слухове младата девойка заминала «на Запад» — непознат тогава край, — ала, изглежда, след сурови несгоди и изпитания с диваците на границата те емигрирали първо в Орегон, а после, след избухването на златната треска, в Калифорния. Но мнозина ще бъдат изненадани да узнаят станалото едва сега известно обстоятелство, че господин Атърли е бил вторият син на сър Ашли Агърли, английски баронет, и ако брат му умреше, е могъл да наследи имота и титлата.“

Господин Атърли остана няколко мига загледан втренчено в изрезката, докато баналното съобщение се запечата в ума му, както никога никое изречение на мъдрец или поет, след това я сгъна и я прибра в джоба си. В екзалтацията си той почувствува, че дори майката, която никога не беше обичал, се издигна в очите му като съпруга на неговия баща, макар че също така изпита и нова неприязън към нея заради презрителните й намеци за неговия баща и явно безнадеждната й неспособност да проумее положението му. Майката му — боеше се той — беше действително проста! Но гой беше син на баща си! Въпреки това й направи погребение в Атърли, което остана за дълго паметно с пищния си разкош и натруфеност. Тридесет файтона, докарани срещу големи разноски от Сакраменто, бяха щедро предложени на Приятелите му, за да участвуват в това поразително шествие. Останките на бившата перачка от Криво-ляво бяха сложени в чудесен ковчег от желязо и сребро, донесен от Сан Франциско. Но по-забележително нововъведение беше добавянето на кралската корона към другите украшения на ковчега. Понятията на Питър Атърли за хералдиката бяха много смътни — по това време Сакраменто не му предлагаше никаква възможност да узнае какъв е гербът на семейство Атърли — и слагането на кралската корона като че задоволяваше представата на Питър какво би могло да бъде украшението над герба, докато на простите демократични умове то подсказваше само, че покойната е била англичанка. Щастливо избягвайки по този начин политическата критика, госпожа Атърли бе погребана на малкото гробище недалече от няколко груби дървени кръста, които бележеха гробовете на скитници, чиито имена не бяха известни; скоро след това на него бе издигната мраморна колона. Но когато на другия ден след погребението в околийския вестник след колона и половина описание на събитието бе напечатано и по-официално съобщение за смъртта на „госпожа Сали Атърли, съпруга на покойния Филип Атърли, втори син на сър Ашли Атърли от Англия“, се развихриха критики и коментари. Старите заселници на Криво-ляво смятаха, че са били заблудени и че по някакъв неясен за тях начин нещастницата ги е правела за смях толкова много години! Те не се съмняваха в това, че тя злобно се е радвала, че не знаят за общественото й положение.

— Ами че аз си спомням веднъж, като я закачах един вид, че объркала дрипелите на доктор Симонс с моите и ми изпратила старите парцали на Дик Уискито, тя един вид се завъртя с един такъв писък и се втурна вън в храсталака. По онова време си помислих, че е от пиячката или й е кипнало от мене и щях да се изям от яд, че съм го прекалил със старата, ама сега зная, че цялото това време тая дъртачка, тая баронетска снаха само се е смяла до припадане там в храсталака! Не, драги, добре ни е разигравала тя, целия стан, години наред, а пък ние лапахме въдицата като последни идиоти! А сега си лежи там на гробището, изиграла играта… и се киска под мрамора!