Л. Хабърд - Врагът отвътре

Изглеждаше ми най-правилният ход за момента.

Утанч ще коленичи в дъжда. Ще съжалява. Поне щях да имам скъпоценните й сълзи като кални точки на гроба си.

Уверих се, че нямам оръжия по джобовете си.

Минах през бъркотията от разбити предмети в двора — колко приличаше тя на разбития ми живот.

С катедралната музика, звучаща в ушите ми, вървях сам в здрача и се надявах някой фатален изстрел да сложи край на един живот, който повече не си заслужаваше да се живее.

Може би докато плаче, тя ще изпее някоя тъжна песен и ще осъзнае, че е трябвало да бъде малко помила с мен, докато бях жив.

Колко красиво.

Разхождах се цяла нощ и никой не ме застреля.

В студената утрин се върнах разочарован в спал нята си.

Бележката, която бях оставил, липсваше. Който и да беше получил нареждането на Ломбар да ме убие, трябваше да е доста умел във влизането и излизането от разни места, но това ми беше безразлично.

Изтощен, смъкнах дрехите си и се мушнах в леглото. Може би имаше още надежда. Може би щях да умра, докато спя.

Събудих се в късния следобед. Разочаровах се, като видях, че съм все още жив.

Някак ядосано се обърнах, за да стана. И там, на другата възглавница, на по-малко от петнайсет сантиметра от очите ми, имаше нова бележка!

Вероятно беше извинение за това, че не са ме убили миналата нощ.

Седнах. Без особен интерес я обърнах към себе си. На нея пишеше:

„Дори да е удоволствие за мен да те убия, последователността не е такава. Ако Хелър не бъде спрян, първо ще умре Утанч.“

Обля ме гореща вълна от шока! Вик на протест се бореше да изскочи от стегнатото ми гърло!

Без дори да се загърна с хавлия, се втурнах в градината и залепих ухо на вратата на Утанч.

Тишина!

Може би вече я бяха убили!

Втурнах се към двора.

Мелахат подрязваше някакви цветя. Обърна поглед.

— Убиха ли Утанч? — запитах.

Тя се вторачи в мен. После отново обърна поглед.

— Тя беше добре преди малко, когато й занесох няколко кърпи.

Въздъхнах с облекчение. После си помислих, че е по-добре да взема предпазни мерки. Вдигнах глава и извиках много силно:

— Работя!

Може би това щеше да ги задържи!

Мелахат сякаш се стресна. Но нямаше време за салонна етикеция. Хукнах обратно към стаята. С мъка се вмъкнах в някакви дрехи. Опитвах се да мисля. Беше ми трудно. Каква беше причината за такава внезапна атака?

Те вероятно знаеха нещо, което аз не знаех!

Хелър. Хелър беше намислил нещо!

Изтичах в тайната стая. Включих екрана.

Подпрях се и останах прав, но не можех да виждам добре от такъв ъгъл и седнах.

Само някакви стари части върху маса.

В този момент той вдигна поглед. Беше в офиса си в Емпайър Стейт Билдинг. Там имаше някакви хора. Декорът беше различен.

А-а, стените. Големи стенописи с петролни рафинерии украсяваха стените. Бяха цветни. От тях струеше дим. Широки гледки на високи комини, които обличаха небето в черно.

Не. Не всичко беше рафинерии. На едната стена имаше монтаж. Беше трудно да се види с периферното зрение, но изглежда имаше птици, които се давеха в петролни басейни, цветя, които вехнеха, умиращи дървета.

Я чакай. Това не беше всичко. Когато Хелър обърна глава, видях една друга рисунка. Май беше някаква планета, опустошена от експлозии на водородни бомби.

Той отново обърна глава. Имаше още една! Бе ше нещо като рисунка по въображение. Смътно виждащи се космически кораби бомбардираха някаква планета, която приличаше на Земя. Може би първо образ на някоя корица на списание?

Хората. Струваше ми се, че има доста хора в огромния офис. Спрях записващата лента, за да видя колко и кои бяха те. Хората могат да бъдат опасни.

В дъното, зад плота, имаше барман с бяло сако. Той просто си седеше там и четеше „Ежедневен състезателен бюлетин“.

Някакво момиче седеше на едно от столчетата на бара. Беше облечена в рокля от пайети с много гол гръб. Очите й бяха много тъмни и съблазняващи. Въртеше разсеяно в ръцете си една айс сода. Неговата секретарка?

От дясната страна на Хелър стояха три момичета. Полите им едва покриваха бедрата. На главите си носеха малки капачки за кутии от хапчета, кривнати под определен ъгъл. Бяха обути в ниски боти. Облеклото им — доколкото го имаше — беше цялото в ослепително бяло и подхождаше на мъхестото килимче. Те всички изглежда държаха писалки. Неговите секретарки?

От нерви бях изключил звука. Усилих го. В дъното можеше да се чуе как някакъв много темпераментен оркестър свири музика за настроение. Множество литаври и силен и дрезгав тромпет, който се издигаше над останалите.