Хенри Хагард - Тя

Кой можеше да обясни какво се бе случило? По-късно много размишлявах: Аеша, силната, щастливата в своята любов, в ореола на неувяхващата си младост, на божествената си хубост, на властта и мъдростта, би преобърнала целия свят, съпротивлявайки се на вечния неотменим закон… Въпреки силата и могъществото си, тя умря в срам и отчаяние. Не се ли съзира в това пръста на Провидението?

Вдигнах дрехата на Аеша и нейното тюлено було, с което криеше от хората необикновената си хубост и с тях покрих трупа й.

Прекрачих пръснатата по пясъка ароматна коса на Аеша, приближих Джоб и го побутнах. Но ръката му падна назад студена и неподвижна. Ледени тръпки ме побиха; като погледнах лицето му, разбрах, че нашият беден слуга е мъртъв. Поразен от видяното, той бе умрял от страх.

Когато Лео се свести, аз му казах за смъртта на Джоб и той пошепна тихо:

— О! — и после млъкна.

Лео и Джоб бяха силно привързани един към друг, но сега Лео не бе в състояние да почувства загубата, защото бе твърде слисан, забелязах, че златистите къдрици бяха станали сиви; когато излязохме от пещерата, те съвсем побеляха.

Той изглеждаше с 20 години по-стар.

— Какво стана, приятелю? — каза той с мъртвешки глас, когато дойде на себе си.

— Гледай да се оправиш и да се махаме от тук! — отговорих аз. — Пламъкът отново идва насам.

— Бих влязъл в огъня, ако знаех, че ще ме убие! — отговори той шеговито. — Виновна е моята проклета нерешителност. Ако не бях се усъмнил, Аеша не би влязла в огъня! Той би могъл да ме направи безсмъртен, но, стари приятелю, аз не бих могъл да чакам две хиляди години. Предпочитам да умра, когато настъпи моят час. Ако искаш окъпи се в него ти.

Поклатих глава. Възбудата ми отдавна бе изчезнала, освен това не знаех как ще ми подейства Огънят на живота.

— Моето момче — казах аз, — Ние не можем да стоим тук и да чакаме смъртта. Посочих трупа на Аеша, който бях покрил с бялата й дреха и тялото на бедния Джоб. — Най-доброто за нас е да напуснем това място и нека запалим лампите!

— В гърнето има още масло! — отговори Лео разсеяно.

Налях масло и запалих едната. В този момент чухме грохота и бученето на приближаващия се огън.

— Нека погледаме — каза Лео. — Никога вече няма да видим подобно нещо.

Аз мислех за хилядите години, откакто този феномен се е появил тук; човешки очи никога не са виждали нещо подобно, а човешки уши не са чували такъв величав грохот! И си мислех, че ние сме последните смъртни, които виждаме това чудо. Когато пламъкът изчезна, ние се приготвихме за път, но преди това, приближих Джоб й стиснах студената му ръка. Само така можех да изразя уважението си към покойния и дълбокото чувство на тъга и съжаление; не искахме да гледаме трупа на Аеша, но всеки от нас си взе по една къдрица от нейната коса. Тия къдрици и до ден-днешен пазим у нас — това е единственото нещо от Аеша, от цялата й хубост и грациозност, които ние никога няма да забравим. Лео притисна ароматната къдрица до устните си.

— Тя ме помоли да не я забравям — произнесе той с пресипнал глас, — и се закле, че отново ще се срещнем. Кълна се в небето! Аз никога няма да я забравя. Кълна се, че ако благополучно излезем, ще я чакам, както тя ме е чакала!

„Да — помислих си, — само ако се върне прекрасна, такава, каквато я видях; но ако се завърне каквато е сега? Тогава?“

Излязохме от пещерата, като оставихме два скъпи трупа в студените прегръдки на смъртта. Колко самотно и печално лежаха те в пещерата!

Бедният Джоб! Неговото предчувствие се сбъдна и смъртта го грабна. Той намери чудно място: лежеше в една и съща гробница с останките на царствената „Тя“ .

За последен път ги погледнахме; със скръбно сърце напуснахме пещерата, чувствайки, че никога няма да забравим Аеша.

Спокойно преминахме обратния път до скалата, но оттук не знаехме накъде да вървим. Ако не бях забелязал пътя по разнообразните и оригинални форми на скалите, уверен съм, че не бихме го намерили и бихме умрели тук от отчаяние и изтощение. Ужасно беше пълзенето ни в тъмнината.

Движехме се безмълвно: тъга притискаше сърцата ни. Пълзяхме като кучета, а понякога падахме и се удряхме в камъните. Бяхме смутени и се подчинявахме само на инстинкта за самосъхранение. Боях се, че ще се заблудим и ще загинем, когато внезапно видях огромната скала. След това намерихме стълбата и се озовахме в малката стая, където бе умрял философът Нут.

Нов ужас ни облада. Как ще минем през пропастта без дъската, която Джоб изпусна? Оставаше само едно средство — да опитаме да я прескочим или да загинем! Разстоянието не беше голямо, около 11–12 стъпки; аз си спомних, че Лео е скачал повече от 12 в колежа.