Хенри Хагард - Тя

Ние я последвахме и видяхме някаква стълба. Аеша започна леко да се изкачва, а ние вървяхме след нея. Стигнахме до петнадесетото стъпало и се озовахме в дълъг скалист склон. Когато вървяхме, аз се стараех да следя, доколкото бе възможно, пътя; това не бе трудно, благодарение на фантастичната форма на скалите и на камъните, много от които приличаха на мрачни човешки лица.

Най-после стигнахме най-високата точка на конусообразната скала и навлязохме в един тесен проход, по който бяхме принудени да пълзим.

Внезапно този проход завърши с пещера, толкова просторна, че не можехме да разгледаме сводовете й. Няколко минути вървяхме сред гробовно мълчание. Аеша като бял призрак, се мяркаше пред нас, докато влязохме в друг проход, завършващ с малка пещера; ясно видяхме сводовете и стените.

От тази пещера навлязохме в трети проход, слабо осветен от мъглива светлина.

Чук как Аеша въздъхна с облекчение.

— Отлично! — каза тя. — Пригответе се да влезете в недрата на земята, в свещеното място, където се зачева Живота.

Аеша тръгна напред; ние се влачехме след нея с натежали сърца. Какво ли ще видим? Изминахме и този проход. Светлината все повече се усилваше, озарявайки лицата ни. Заедно с тая загадъчна светлина, до нас достигаше тревожен звук, приличащ на далечна гръмотевица или на шум от падащи дървета.

О, небеса!

Ние се намирахме вече в трета пещера, посипана с бял пясък; нейните стени бяха напукани от действието на огън или на вода. В пещерата бе светло. Изпълнена бе с възрозово сияние. Отначало не виждахме какъвто и да е огън и не чувахме гръмотевици. После стана нещо ужасно и удивително. През отдалечения край на пещерата, с оглушителен шум — шумът беше толкова ужасен, че ние се разтреперихме, а Джоб падна на колене — нахлу огнен стълб като ослепителна светкавица. Няколко секунди пламъкът трептеше и ревеше, обикаляйки стените на пещерата; после постепенно шумът стихна и всичко изчезна, като остави след себе си розова светлина.

— По-близо, по-близо! По-близо! — извика Аеша с възбуден и звънлив глас. — Гледайте! Ето Изворът и Сърцето на Живота, който тупти в гърдите на великия свят!

Ние последвахме Аеша и се спряхме на онова място, където се бе появил пламъкът; внезапно почувствахме чудно облекчение и прилив на диво веселие и жизнерадост.

Спогледахме се и силно се засмяхме. Засмя се и Джоб, който по цели седмици не се усмихваше. Стори ми се, че ме е осенила някаква гениалност, че цялата мисловна способност на света се е вляла в мен. Готов бях да говоря в стихове, които по хубост и стил не отстъпваха на поезията на Шекспир. Странни видения съзирах. Веригите на плътта бяха изчезнали и духът ми се носеше във висините. Не мога да опиша чувствата, които изпитвах, но беше нещо чудно и необяснимо!

Отново чухме ужасния шум, който с рев и трясък приближаваше все по-близо. Един лъчезарен, ослепителен облак, преливащ в хиляди дъгообразни огньове надвисна близо до нас, после с грохот изчезна в неизвестна посока. Гледката беше толкова поразителна, че ние, с изключение на Аеша, която стоеше с ръце, протегнати към огъня, паднахме на земята и закрихме лицата си в пясъка.

Когато всичко изчезна, Аеша заговори:

— Каликрат! — каза тя, — Настъпи часът! Когато пламъкът се появи отново, ще трябва да се окъпеш в него. Съблечи дрехите си. Трябва да останеш в огъня и когато пламъкът те обгърне, постарай се той да проникне в сърцето ти; окъпи в него всички части от тялото си. Чуваш ли ме, Каликрат?

— Чувам те, Аеша, но… се боя от този див пламък. Как мога да зная дали той няма да ме изгори, дали няма да загина и да те изгубя?

— Не, не желая да ме изгубиш!

Като размисли минутка, Аеша отново заговори:

— Не е чудно, че се боиш! Кажи ми, Каликрат, ако ме видиш в пламъка и ако изляза от него невредима, ще се съгласиш ли и ти да застанеш в него?

— Да — отговори Лео, — Тогава ще направя това дори да умра. Ще вляза в огъня!

— Също и аз! — извиках.

— Какво, Холи? — засмя се Аеша. — Ти не искаше и да чуеш за това. Каква е тази промяна?

— Не зная — отговорих аз, — сърцето ми ме тласка към огъня. Ще започна нов живот!

— Добре — каза Аеша. — Ти не си глупав. Гледай! За втори път аз ще се окъпя в Огъня на живота. Дори ако хубостта и животът ми не се увеличат, то едва ли ще намалеят…

— После — продължи тя, — има сериозна причина, за да поискам да се окъпя отново. Когато за първи път влязох в него, сърцето ми беше изпълнено с лоши помисли; мразех Аменартас; всички тия помисли оставиха дири в душата ми. Сега съм щастлива, стремя се към доброто, изпълнена съм с чисти мисли и намерения. Ето защо, Каликрат, отново ще се окъпя в огъня; искам да се пречистя за теб, любов моя! После и ти ще влезеш. Мигът настъпва! Бъди готов, Каликрат!