Хенри Хагард - Тя

— По-бързо! — извика Аеша, — Дайте дъската! Докато е светло трябва да преминем. Да вървим!

— Господи! — изохка Джоб. — Да не би да иска да минем по тази дъсчица?

— Именно, Джоб! — му отговорих с престорено спокойствие, макар мисълта за преминаването да ме тревожеше.

Подадох дъската на Аеша, която я прехвърли през пропастта, тъй че единият край остана върху скалата, а другият върху олюляващия се камък.

Като стъпи върху дъската, Аеша се обърна към мен.

— Откакто бях тук, Холи, този жив камък едва се крепи и не съм сигурна дали ще издържи тежестта ни. Във всеки случай, аз ще мина първа, защото на мен нищо не може да се случи!

„Тя“ леко, но твърдо стъпи на дъската и след секунда беше на отсрещната страна.

— Готово! — извика. — Дръжте дъската! Аз ще застана в края, за да бъде по-устойчива. Върви, Холи, светлината скоро ще изчезне!

Коленете ми се подгънаха; наистина се уплаших; признавам, силно се колебаех…

— Нима се уплаши? — викаше странното създание, кацнало като птица на върха, — Върви за Каликрат!

Тия думи ме окуражиха. Предпочитах да падна в пропастта и да умра, отколкото да чувам подигравки от устата на тая жена! Стиснах зъби и тръгнах. Колко ужасно се чувствах върху тази люлееща се дъска. Свят ми се виеше, мравки пълзяха по гърба ми, струваше ми се, че падам. Най-после се озовах върху камъка и от сърце благодарих на Провидението.

Дойде редът на Лео. Той пребледня като платно, но премина като същински акробат. Аеша не му протегна ръка.

— По-смело, любов моя! У тебе още живее духът на древните гърци!

Остана само бедният Джоб. Той пълзеше и викаше: „Не мога, не мога, сега ще падна! Ой! Ой!“

— Върви, Джоб — му казах повелително. — Трябва да опиташ. Не е толкова трудно.

— Да върви или да загине! — извика Аеша, — Светлината изчезва! След минута ще бъде късно!

Със страшен вик нещастният Джоб продължи да пълзи; краката му увиснаха над пропастта. Неравномерните му движения ужасно разлюляха големия камък и най-лошото беше, че когато стигна до средата на пътя, слънчевите лъчи изчезнаха; обгърна ни непрогледна тъмнина.

— Давай, Джоб, за Бога! — крещях уплашен, понеже почувствах, как камъкът се залюля силно.

— Спаси ме. Боже! — викаше бедният Джоб в тъмнината. — Ох, дъската се плъзна! Ай!

Чувах крясъците и борбата на Джоб; мислех, че той ще падне, но в този момент протегната му ръка срещна моята и аз с всичка сила го дръпнах към себе си. Най-после дойде до мен, а дъската се плъзна, удари се о скалата и падна в пропастта.

— Праведно небе! — извиках аз. — Как ще се върнем назад?

— Не зная — отговори Лео, — но съм много доволен, че се намирам тук!

Аеша весело ме повика, хвана ме за ръка и ми заповяда да я следвам.

Подчиних се, чувствайки, че ме води сигурна ръка, но се страхувах.

— Ще падна! Падам! — промълвих аз.

— Падай, но не се страхувай и вярвай в мен! — отговори Аеша.

— Падни ти, щом искаш!

Нямайки друг избор, аз се плъзнах по повърхността на скалата и се понесох във въздуха, вярвайки, че загивам. Не! Краката ми докоснаха твърдина и… застанах на нозете си. Благодарих на Бога, когато и Лео дойде при мен.

— Славно, стари приятелю! — извика той. — Ти тук ли си? Интересно летене беше, нали?

Чу се вик, появи се Джоб и силно блъсна двама ни. Докато се опитвахме да застанем по-здраво на краката си, Аеша дойде при нас, заповяда ни да запалим лампите, които, за наше щастие, се оказаха здрави.

Намерих кибрита, драснах клечка. Тя весело пламна в това ужасно място, като в лондонски салон.

Ние се намирахме в малка стая; изглеждахме много измъчени. Само Аеша стоеше спокойна, със скръстени на гърди ръце и гледаше някъде в далечината. Стаята беше издълбана в една скала; в нея беше сухо и топло.

— Добре! — заговори Аеша, — до тук стигнахме благополучно, а аз мислех, че камъкът няма да издържи и ще полетите в пропастта. Този човек — посочи с глава Джоб, който бе седнал на пода и си бършеше лицето с червена кърпа, — заслужава прякора си „свиня“, защото е глупав; той изпусна дъската в пропастта и сега трябва да измисля начин, за да се върнем. Разгледайте тази стая! Знаете ли какво крие тя?

— Не зная! — отговорих аз.

— Ще повярваш ли, Холи, че тук някога е живял човек и то много години; рядко излизал навън и то да вземе храната и водата, които му донасяли хората.

Изгледах я въпросително. Тя продължи:

— Да. Този човек е бил Нут, най-мъдрият от народа Кор. Отшелник, философ, знаещ много тайни на природата; той е открил Огъня на живота, който ще ви покажа! Онзи, който се окъпе в него, ще живее дотогава, докато природата е жива. Но Нут не искал никому да открие познанията си, „Човекът зле живее — казваше, — защото е роден да умре“. Той е останал тук и са го почитали като светец и мъдрец.