Хенри Хагард - Тя

Аеша ги преведе така:

— Виждаш — забеляза Аеша, — че Истината е била богинята на народа Кор; в нейна чест са построени храмове и всеки се е стремил към нея, макар да е знаел, че никога няма да я намери!

— Да — добавих печално аз, — хората търсят и не намират Истината, и никога няма да я намерят. Само в смъртта се намира Истината!

Като хвърлихме последен поглед върху статуята — тая поетична мечта на красотата, която никога няма да забравя — ние се върнахме назад. Оттогава не съм виждал подобно творение, за което съжалявам. Във всеки случай зная и съм убеден, както тия отдавна починали търсачи и поклонници на Истината, че тя все пак съществува.

Немите слуги ни събудиха още преди да се разсъмне. Докато станем и се освежим с водата, която изтичаше изпод останките на един мраморен водоем, намиращ се по средата на обширен двор, Аеша вече бе застанала край носилката, готова за път, а Биллали помагаше на слугите да съберат багажа. Както винаги, Аеша бе с тюленото си було; помислих си, че е заела навика да крие хубостта си от мраморната статуя на Истината. Аеша изглеждаше разстроена и лишена от царствения си вид, който би я отличил между множество от забулени жени. Тя гледаше разсеяно. Когато се приближихме до нея, Лео я запита как е спала през нощта.

— Лошо, мой Каликрат — отговори тя, — лошо! Странни и ужасни сънища ме навестиха и не знам какво ми предричат. Чувствам, че нещо лошо ще се случи… Но как? Нима злото може да ме засегне? Желала бих да зная — добави тя с израз на най-дълбока нежност, — ако ми се случи нещо, ще мислиш ли за мен? Желала бих да зная, мой Каликрат, ще ме чакаш ли, както аз те чаках толкова столетия? — Без да дочака отговора му, продължи: — Нека поседим тук; чака ни дълъг път, чак вдругиден, преди разсъмване ще бъдем до Скалата на живота!

Тръгнахме из разрушения град, който при утринния здрач, представляваше величествена гледка.

Когато първите слънчеви лъчи се спуснаха над руините, вече бяхме до входната врата на града. Хвърлихме по един прощален поглед, въздъхнахме със съжаление за краткото ни посещение и излязохме в равнината.

С изгрева на слънцето се повдигна и духът на Аеша; сега тя се смееше над тъгата си, отдавайки я на печалното място, където бе спала.

— Тия варвари твърдят, че градът е проклет! — каза тя. — И наистина имат право, защото никога не съм се чувствала толкова зле, както тази нощ… Впрочем, за мен имаше не една ужасна нощ… Помня… това бе, когато ти лежеше мъртъв в краката ми, Каликрат! Никога вече няма да дойда в това проклето място!

След кратка почивка и закуска, ние продължихме пътя си; в два след пладне се намирахме в подножието на една скала, образуваща гърлото на вулкан, който се издигаше на около 15–20 хиляди стъпки над нас. Тук отново си починахме; вече не разбирах по какъв път ще продължим.

— Сега — каза Аеша, като слезе от носилката, — започват нашите изпитания, защото до тук дойдохме със слугите, а от тук нататък ще вървим сами! Ти остани с тях и чакай нашето завръщане — се обърна Аеша към Биллали. — Утре, по пладне, ние ще се върнем.

Биллали смирено се поклони и каза, че заповедта ще бъде точно изпълнена; те ще чакат, ако ще и до дълбока старост.

— А този човек, Холи — каза Аеша, сочейки Джоб, — най-добре би направил, ако и той остане тук. Той не е храбър и смел и може да му се случи нещо лошо. После, тайнственото място, където отиваме, не е за очите на непросветения човек!

Аз предадох тия думи на Джоб, но той със сълзи на очи ме помоли да го вземем, уверявайки ни, че не може да има нищо по-лошо за него, отколкото да умре сред „тия диви хора“, които биха се възползвали от случая, да нахлупят на главата му „нажеженото гърне“.

— Нека дойде. За мен е безразлично! — каза Аеша, когато й преведох молбата на Джоб. — Той сам ще си бъде виновен! Той ще носи лампата и това… — Тя ни посочи една тясна дъска с дължина около осем метра, вързана за носилката й и предназначена за някаква неизвестна за мен цел.