Хенри Хагард - Тя

Последва мълчание. Аеша събираше всичките си сили за изпитанието; ние чакахме. Най-после, се чу ужасен гръмотевичен звук, който приближаваше. Като го чу, Аеша свлече тюленото си було, разкопча златната змия от колана си, обгърна се цялата с великолепната си коса и свлече бялата си дреха. Така стоеше „Тя“ , като Ева пред своя Адам, божествено прекрасна в своята голота. Пламъкът все повече приближаваше.

Внезапно Аеша протегна едната си ръка, обви шията на Лео, целуна го по челото, тръгна напред и застана там, където трябваше да мине пламъкът.

Нещо трогателно имаше в кротката целувка на Аеша. Като че ли нежна майка целуваше и благославяше детето си!

Чу се нов гръмотевичен шум. Ето че блясъкът на огъня като стрела прелетя във въздуха… Ето пламъкът… Вечният пламък на Живота.

Аеша се обърна, протегна ръце и ниско му се поклони.

Огънят я обхвана — цялата й фигура, чудесните й форми…

Видях как тя вдигна двете си ръце и обля главата си като с вода; отвори устата си; вдиша пламък…

Ужасна и величава гледка.

После протегна ръцете си; на устните й се появи небесна усмивка; сякаш бе духът на пламъка. Тайнственият огън се промъкваше през тъмната коса и си играеше с нея, целуваше чудните гърди и рамене, пълзеше по лицето й и озари със светлина широко отворените й очи. Колко прекрасна беше „Тя“ !

Внезапно лицето й се промени; усмивката изчезна, очите гледаха със сух, зъл поглед; красивото лице стана продълговато и тъжно; прекрасните форми на тялото се лишиха от своите съблазнителни очертания и от прелестите си.

Аз потърках очи, мислейки, че съм жертва на някаква халюцинация, но пламъкът изчезна с грохот; Аеша продължаваше да стои на мястото си.

„Тя“ направи няколко крачки към Лео. Стори ми се, походката бе изгубила своята грациозност; тя поиска да сложи ръка на рамото му. Погледнах ръцете й; къде бе отишла необикновената им хубост? Те бяха мършави и костеливи. А лицето! Велики, Боже! Лицето й бе застаряло! Предполагам, Лео забеляза това, защото се дръпна рязко от нея.

— Какво се случи, Каликрат? — каза Аеша с прегракнал и сух глас. Какво бе станало с нейния сребърен и музикален глас? — Какво има, какво? — проговори тя смутена. — Действието на огъня навярно не се е променило; но кажи ми, Каликрат, очите ми се премрежиха. Зле виждам!

Аеша сложи ръка на главата, докосна косите си и, о, ужас! Чудната й коса се свлече на земята.

— Погледнете, погледнете! — извика Джоб с див глас. — Погледнете! Тя е без коса! Тя се превръща в маймуна!

Джоб падна на земята със запенена уста, стискайки юмруци. Очите му силно изскокнаха. И сега ми е тъжно като си спомня: Аеша се бе лишила от чудната си коса. „Тя“ ставаше все по-малка и по-малка; кожата бе променила цвета си и доби вид на стар пергамент; цялата фигура приличаше на изсъхнала мумия.

Изведнъж Аеша разбра случилото се; развика се; колко страшно крещеше! После падна на пода и продължи да вика истерично.

Фигурата й се смаляваше, докато достигна размерите на малка маймуна. Кожата й се набръчка; прекрасното й лице се преобрази в бабешко… Никога не бях виждал нещо подобно; мислех, че ще загубя разсъдъка си.

Най-после тя утихна. Само преди минута Аеша, най-красивата и най-мъдрата на света, ни гледаше, усмихвайки се с лъчезарните си очи! Сега пред нас лежеше едно отвратително същество, колкото маймуна. И все пак тя бе същата жена! Тя умираше. Ние видяхме това и благодарихме на Бога. Би ли могла да живее? Когато си повдигна костеливите ръце, бавно заклати главата си; очите й не виждаха, но можеше да говори.

— Каликрат! — каза тя с пресипнал и дрезгав глас. — Не ме забравяй! Бъди снизходителен! Аз няма да умра и отново ще се върна, пак ще бъда прекрасна, кълна ти се! О… о… о! — тя падна по лице и млъкна.

На същото място, където преди двадесет столетия Аеша бе убила жреца Каликрат, сега умря самата тя.

Обезумели от ужас и страх, ние паднахме на пясъка в безсъзнание.

Не зная колко време сме лежали така. Когато отворих очи, Лео и Джоб още бяха в безсъзнание. Розовата светлина изпълваше пещерата. Настрана от нас лежеше едно малко отвратително същество с възжълта, набръчкана кожа. А това беше чудесната и прелестна Аеша. Уви! Това не беше сън, а ужасна действителност.

Защо се случи с нея тази промяна? Беше ли се изменила същността на огъня? Дали понякога той не причинява смърт вместо живот? Не се съмнявах, че лежащата пред мен жена би могла да живее още много столетия, ако животът се бе запазил в нея!