Хенри Хагард - Тя

С бързо движение тя отметна савана от трупа и го освети. Погледнах и отскочих назад поразен. Лежащият върху камъка мъртвец, облечен в бяла дреха и отлично запазен, беше… Лео Винси. Гледах ту живия Лео, ту мъртвия и не намирах никаква разлика между двамата. Мъртвият изглеждаше само по-стар от живия. Същите хубави черти на лицето, същите златни къдрици! Изразът върху лицето на мъртвеца, приличаше на Лео, когато се е унесъл в дълбок сън.

Лео стоя няколко минути безмълвен.

— Покрийте го и да излезем от тук! — извика той най-после.

— Не, почакай, Каликрат! — каза Аеша, която приличаше по-скоро на Сибила (пророчица), отколкото на обикновена жена; тя стоеше с лампа над главата си и блясъкът на нейната хубост контрастираше зловещо със студения труп, — Ще ти покажа още нещо; Холи, отвори дрехата при гърдите на мъртвия Каликрат, защото, може би, моят господар ще се побои да докосне своя двойник.

Подчиних се; пръстите ми трепереха. На неговите гърди зееше рана, нанесена с нож.

— Виждаш ли, Каликрат! — каза Аеша. — Бях влюбена в теб, но вместо живот, ти дадох смърт. Аз те убих заради египтянката Аменартас, която ти обичаше; нея не можех да погубя, защото беше по-силна от мен. В раздразнението и гнева си убих теб и през тия дълги години плаках и се разкайвах. И те чаках! Сега нека трупът се превърне в прах; той не ми е потребен вече!

Аеша взе от леглото стъклен съд с дръжка, наведе се, целуна студеното чело на мъртвеца, махна запушалката и започна да излива някаква течност върху трупа; пазеше се, както забелязах, да не би някоя капка да падне върху нея или върху нас; после изля върху гърдите и главата на мумията останалата течност. Появи се пара, гробницата се изпълни със задушлив дим, който ни пречеше да виждаме, чу се страшен, продължителен съсък, леко пращене и кипене, което скоро стихна. Най-после всичко изчезна и остана само малко облаче дим пред нас; след няколко минути изчезна и трупът; каменното ложе, върху което много столетия почиваха останките на Каликрат, беше пусто. Върху него димеше само купчина пепел. Аеша я взе с шепа и я хвърли във въздуха.

— Прахът се превърна отново в прах! Край на миналото! Край на всичко! Каликрат умря и отново се възроди. Сега си идете и ме оставете! — каза Аеша. — Поспете, ако можете. Аз ще остана в размисъл, защото утре вечер ще заминем.

Ние се поклонихме и излязохме. Когато се озовахме в нашата стая, бедният Лео, който все още не можеше да се опомни от ужасната гледка, бе обхванат от силен гняв. Сега той не беше пред кралицата; съзнанието му бе освободено. Той си спомни убитата Устана и от угризения на съвестта проклинаше себе си, проклинаше онази минута, когато бе видял надписите върху съда, които се оказаха верни; проклинаше, своята слабост. Но той не проклинаше Аеша. Кой би се осмелил да проклина такава жена!

— Какво да правя, стари приятелю? — изохка той от скръб и облегна глава на рамото ми. — Аз допуснах да убият Устана и след пет минути вече целувах убийцата. Аз съм жалък скот, но ако трябва да бъда искрен, не можех да й се възпротивя. Не мога да се съпротивлявам на тая вълшебница. Утре ще бъде същото, винаги ще се намирам в нейна власт! Аз се продадох като роб, приятели, и Аеша ще вземе душата ми!

Тогава, за пръв път му казах, че и аз се намирам в не по-добро положение; Лео ме съжали, може би защото не можеше да ревнува. Започнахме да размишляваме; дали не можем да избягаме от тук, но скоро се отказахме от подобно намерение; действително не мисля, че някой от нас би могъл да избяга от Аеша.

Какво би могъл да направи Лео? Да се подчини на властта на това тайнствено същество; същото можеше да се случи и при най-обикновена съпруга! Но тая обикновена съпруга не би била с такава хубост, такава мъдрост и такава власт над тайните сили на природата; всичко, което можеше да му даде Аеша, ако е казала истината, се съдържаше в безкрайната младост и Лео, дори сърдит и разкайващ се, не би се съгласил да бяга от нея. Мисля, че в този момент това би било истинска глупост. И все пак…

Часът бе девет сутринта, когато Джоб дойде да ме събуди и изрази радостта си, че ме намира жив и бодър. Когато му разказах за трагичната смърт на Устана, той още повече се зарадва на нашето оцеляване. Той не обичаше Устана. Обикновено тя го наричаше на арабски „свиня“, а той отвръщаше на английски „мръсница“; сега всичко бе забравено и той изрази своите съболезнования.

— Искам да ви кажа нещо, сър — прошепна Джоб, като изслуша разказа ми. — Трябва да знаете какво мисля; Аеша е самият дявол или неговата жена, ако има такава. Не може да се мисли, че дяволът е неженен! Аендорската вълчица е самата глупачка пред кралицата, сър! Това е страна на дяволите, сър, а Аеша е тяхна господарка. Не се надявам, че някога бихме се изплъзнали оттук. Тая вълшебница не ще изпусне такъв хубав жених като мистър Лео!