Хенри Хагард - Тя

— Ти си прероденият Каликрат, ти се завърна при мен, мой скъпи господарю!

— Аз не съм Каликрат и не искам да бъда твой господар! Ако трябва да избирам, бих се съгласил да стана господар на дявола в ада, отколкото твой!

— Какво казваш, Каликрат? О, Каликрат! Ти толкова отдавна не си ме виждал и си ме забравил! Аз съм много хубава, Каликрат!

— Аз те мразя, убийцо, и не желая да те гледам! Какво значение има за мен твоята хубост!

— Каликрат, след няколко часа ти ще пълзиш в краката ми, и ще се кълнеш, че ме обичаш! — каза Аеша иронично. — Тук, пред трупа на мъртвата девойка, която те обичаше, ще ти докажа това. Погледни ме, Каликрат!

С рязко движение тя съблече от себе си тюленото покривало и застана сияеща пред нас с чудната си хубост, подобна на Венерината, като оживяла Галатея, като лъчезарен дух, слязъл от небето. Тя стоеше, устремила блестящи очи в Лео; видях как се разтвориха стиснатите му юмруци, как се успокои и стихна под влиянието на нейния поглед. Неговото удивление нарасна до възхищение, до очарование и колкото по-отчаяно се бореше, толкова по-силно го пленяваше тая страшна красота и го привличаше към себе си.

— Велики Боже! — изохка Лео. — Ти жена ли си?

— Жена, истинска жена и твоя собствена съпруга, Каликрат! — отговори Аеша, протягайки към него прекрасните си ръце с усмивка… О, как нежно умееше да се усмихва!

Лео, гледайки я втренчено, се приближи до нея. Внезапно погледът му падна върху трупа на Устана и като трепна, той се обърна.

— Мога ли аз?… — каза той с пресипнал глас. — Ти си убийца, а тя толкова ме обичаше.

Навярно Лео бе вече забравил, че и самият той я обичаше!

— Глупости! — избъбри Аеша; гласът й прозвуча като шумолене на ветрец между дървета. — Глупости! Ако сгреших, нека моята хубост отговаря за твоя грях! Аз извърших престъпление от любов към теб; забрави и прости греха ми!

Аеша протегна към него ръце и нежно прошепна:

— Ела!…

Лео не устоя…

Внезапно Аеша, с грациозно и змийско движение, се изплъзна от обятията му и се засмя с тържествуващ смях.

— Не ти ли казах, че ще пълзиш в краката ми, Каликрат? — и посочи мъртвата Устана. — Малко време мина оттогава!

Лео зарида от скръб и срам; макар да бе смутен и изгубил самообладание, схващаше цялата същност на падението си и всички най-добри качества на неговата природа се възмущаваха.

Аеша се засмя за трети път и направи знак на нямата девойка, която с любопитство наблюдаваше сцената. Тя излезе и веднага се върна, придружена от двама неми слуги. По даден от Аеша знак, тримата вдигнаха тялото на бедната Устана и го изнесоха навън. Лео ги следеше, после закри лицето си с ръце.

— Най-после този, когото толкова дълго време чаках, дойде! — каза Аеша, обръщайки се към Лео. — Вземете по една лампа и вървете след мен!

Без да се колебаем нито минута, ние се подчинихме. Аеша повдигна завесата, спусната в другия край на покоите и ни посочи малка стълба, водеща надолу, стъпалата на която бяха изтъркани. Този факт привлече вниманието ми, защото дребните неща ни поразяват по-силно, когато мозъкът е обладан от силни чувства.

В подножието на стълбата аз се спрях и се вгледах в изтърканите стъпала.

— Ти се удивляваш, Холи, че тия каменни стъпала са толкова изтъркани, нали! — ме попита Аеша. — Направих това със собствените си крака! Помня тия стъпала още като нови, но в течение на две хиляди години ги изтърках. Всеки ден слизах по тях. Моите сандали изтъркаха коравия камък.

Млъкнах и мълчаливо гледах твърдия гранит, протрит от нейните малки нежни крачета.

Стълбата водеше към един тунел. На няколко крачки от входа му, видях врата, покрита със завеса и познах оная пещера, където видях Аеша да прави своите заклинания с помощта на огъня.

Тръпки ме побиха при тоя спомен. Аеша влезе в гробницата и ние я последвахме.

— Погледнете, тук спах в продължение на тия две хиляди години! — каза Аеша, като взе лампата от ръцете на Лео и я вдигна над главата си. Светлината освети една дупка на пода, на онова място, където бях видял пламък през оная паметна нощ.

Пред нас засия бялата фигура на човек върху каменно ложе.

— Тук — продължи Аеша, като сложи ръка върху леглото, — до мъртвия си съпруг съм била през дългите нощи и в течение на безкрайните години. Тук лежах, без да мигна, осъмвах с отворени очи и изтърках тоя камък с моето тяло. Аз бях вярна, Каликрат. А сега, мой господарю, ти ще видиш нещо удивително! Готов ли си?… Не се плашете — каза тя, — макар това да изглежда странно! Всички ние, които пребиваваме тук сега, сме живели някога, въпреки че не знаем и не помним кога е било. Благодарение на моето изкуство, което изучих от жителите на царствения Кор, аз те върнах обратно, Каликрат! Възвърнах те от праха на гроба, за да видя отново твоето лице! Погледнете! Мъртвият Каликрат ще се срещне с живия!