Хенри Хагард - Тя

За минута настъпи мъчителна тишина… Аеша прекъсна мълчанието, като се обърна към Лео:

— Господарю и мой гостенино! — каза с нежен глас, макар и със строги нотки в него. — Не бъди толкова срамежлив! Гледката бе прекрасна — леопард и лъв!

— О, колко ми е омръзнало всичко това! — избъбри Лео на английски.

— А ти, Устана! — продължи Аеша. — Навярно аз бих минала покрай теб и не бих те познала без тия белези на косата, които съгледах при лунна светлина, — И тя посочи появилата се на небосклона луна. — Добре! Танците завършиха, факлите изгоряха, всичко свърши с мрак и пръст! Ти избра удобно време за любовта си, Устана, аз и не подозирах, че искаше да ме измамиш; мислех, че се намираш далече от тук!

— Не се шегувай! — промълви нещастната жена. — Убий ме и всичко ще свърши!

Аеша направи знак на слугите; те веднага хванаха Устана за ръцете. С гръмогласно проклятие Лео скочи върху най-близкия, повали го на земята и застана над него с вдигнат юмрук.

Аеша се засмя.

— Сполучлив удар! Ръката ти е силна, макар едва да си се вдигнал от болестта. Моля те, бъди любезен и позволи на слугите ми да изпълнят заповедта. Те няма да сторят никакво зло на девойката. Нощният въздух е студен и аз искам да я прибера при себе си. Ти я обичаш, затова трябва и аз да я обикна! — Хванах Лео за ръка и го дръпнах от немия слуга. Ние отидохме в пещерата, като минахме през площадката, където нямаше и следа от неотдавнашните танцьори; само купчина пепел напомняше за грамадния огън.

Скоро стигнахме до покоите на Аеша. Тя седеше на възглавничките си; отпрати Джоб и Биллали, направи знак на немите да се отдалечат, с изключение на една девойка, която беше нейна любима слугиня. Останахме тримата и нещастната Устана, която бе застанала малко по-назад от нас.

— Сега, Холи — започна Аеша, — кажи ми, след като знаеш заповедта ми, защо помагаш на тая злодейка — и посочи Устана. — Пощадих нейният живот само заради теб, а ти взе участие в това, което току-що видях. Отговори!

— Това стана случайно, кралице! — смънках аз, — Нищо не знаех предварително.

— Вярвам ти, Холи — каза Аеша студено, — И това е щастие за теб! Цялата вина пада върху нея! — Тя се обърна към Устана, — Какво ще кажеш сега, жено? Ти, непотребна сламо, нищожно перо, си помислила да летиш срещу вятъра на моята воля! Как се осмели да направиш това?

Тогава в Устана аз видях най-удивителния образ на нравствена храброст и смелост. Нещастната девойка, която добре схващаше каква участ я очаква и която знаеше силата на съперницата си, стоеше спокойно пред кралицата; като почерпи храброст и сила от дълбочината на отчаянието си, каза:

— Аз направих това, кралице — отговори Устана, като изправи стройната си снага и махна леопардовата кожа от главата си, — защото любовта ми е по-дълбока от гроба, който ми готвиш. Този мъж е мой, макар твоята хубост да сияе като слънцето; той ще остане мой!…

Див вик, изпълнен с ярост я прекъсна.

Обърнах глава и видях как Аеша стана и протегна ръката си към Устана, която веднага млъкна. Гледах бедното момиче и видях, че лицето й се скова от ужас очите й широко се разтвориха, ноздрите й затрепериха и устните й побеляха.

Аеша не издаваше ни най-малък звук; тя бавно вървеше с протегната ръка, с разтреперано тяло и втренчено гледаше Устана. Обречената закри главата си с две ръце, нададе сърцераздирателен вик и тупна на пода. Лео и аз се спуснахме към нея. Тя беше мъртва; убита от някаква тайнствена сила, която притежаваше властната кралица.

Отначало Лео не можеше да разбере какво се е случило, но когато се опомни, имаше страшен вид. С диво проклятие той се нахвърли върху Аеша. Тя го наблюдаваше, като протегна ръка към него. Той се олюля и щеше да падне, ако не бях го подкрепил. После Лео ни разказа, че почувствал силен удар в гърдите си и силите го напуснали.

— Прости ми — заговори нежно Аеша, обръщайки се към него. — Прости ми, че те изплаших със строгостта си и с правосъдието си!

— Дяволът да ти прости! — викна Лео, като яростно кършеше ръце. — Дяволът да ти прости, убийцо! Аз бих могъл да те унищожа!

— Не, не, ти не ме разбра — отговори тя снизходително, — но с течение на времето ще проумееш всичко! Ти си моята любов, моят Каликрат, моята хубост и сила! Две хиляди години те чаках, Каликрат, и най-после ти си при мен. А тая жена — тя посочи трупа на Устана, — бе застанала между мен и теб; трябваше да я унищожа, Каликрат!

— Лъжеш! — извика Лео. — Моето име не е Каликрат. Аз съм Лео Винси. Моят прадядо е бил Каликрат!