Ървинг Уолъс - Документът „R“

— Вие сте мистър Милър? Гласът беше висок, с ясен испански акцент.

— Аз съм.

— Угасете фенерчето.

Той бързо изпълни нареждането.

След миг гласът прозвуча по-близо:

— Каква е паролата?

Беше почти забравил, но веднага си спомни.

— Линда — произнесе той и повтори, — Линда!

Чу се нещо като грухтене.

— Оставете каквото носите там, където сте. Тръгвайте обратно по същия път към лодката.

Като постави куфара на земята до себе си, той отговори:

— Добре, тръгвам си.

Обърна се бързо и се опита да ускори хода, докато търсеше пътеката. С угасено фенерче той се почувствува объркан в тъмнината, закачи крака си и падна. Изправи се и тръгна бавно. След няколко минути спря, за да си поеме дъх. Тогава чу гласове, два гласа, бърборещи си весело зад група дървета.

Не беше помислил изобщо за парите, след като ги бе изровил. Сега, за първи път като свободен човек, той си позволи да помисли за тях. Учуди се защо Тайнън иска такава голяма сума, и то без да остане следа. Може би има лични финансови неприятности. Питаше се защо такава сделка бе поверена на двама съмнителни типа, единия от които явно от испански произход. Кои бяха те? Вероятно агенти на ФБР. Изкушаваше се да ги огледа. Доналд Редънбоу не смееше да се поддаде на подобно изкушение, но Хърбърт Милър посмя.

Вместо да тръгне по пътеката, той пресече диагонално покрай разредените дървета. Движеше се много внимателно, така че да не се спъне и падне отново. След пет минути видя светлина. Като се криеше от едно дърво зад друго, доближи се на около двадесет и пет метра. Спря се, задържал дъх, с наострени уши и очи.

Пред него бяха двама души. Единият, ярко осветен от фенера на партньора му, бе клекнал до куфара и проверяваше или броеше парите. Другият, изправен над него с фенера, не се различаваше ясно. По-високият с фенера попита:

— Всичко ли е налице? — Неговият английски бе без акцент.

— Редовно е — отвърна клекналият.

— О, та ти ще бъдеш много богат — каза този с фенера, — богатият сеньор Рамон Ескобар.

— За бога, ще си затвориш ли устата, Фернандес! — излая клекналият, а сетне вдигна глава, като фенерът освети напълно лицето му, и изкряска нещо на испански.

Редънбоу го видя сега ясно: нисък, с къдрава катраненочерна коса, дълги бакенбарди, грозно лице с хлътнали бузи и синкав белег по дължината на долната му челюст.

Нареченият Ескобар отново се зае със съдържанието на куфара и двамата продължиха да разговарят само на испански.

Нямаше смисъл да остава повече тук и Редънбоу се обърна и предпазливо се насочи надолу. Любопитството му не бе задоволено. Не можеше да повярва, че тази двойка, Ескобар и Фернандес, са агенти на ФБР. Тогава кои са? Какво общо имат с директора Тайнън?

Когато намери пътеката и се отправи към дървения кей, той престана да разсъждава върху видяното, повече го занимаваше собственото му бъдеще.

Пътуването обратно до Майями му се стори далеч по-спокойно и по-бързо. Стъпил отново на сушата и снел бремето от раменете си, той най-сетне се почувствува свободен и разполагащ със себе си човек. Изведнъж се досети, че все още не е напълно свободен. Оставаше му още едно задължение… Днес предобед се бе договорил — жест на учтивост от страна на Върнън Т. Тайнън посредством посредницата мисис Ремос да се срещне с чужденец, нелегално работещ пластичен хирург, наречен доктор Гарсиа.

Докато доближаваше колонката за таксита, си припомни, че срещата е за десет и петнадесет, но същевременно усети и вълчи глад — не беше ял почти цял ден, а му се искаше и да отпразнува този ден. Налагаше му се да избира да се завърне ли в потискащата хотелска стая и да изчака гладен доктор Гарсиа, или да отиде да се нахрани добре, но така щеше да закъснее за срещата. Не искаше да пропусне шанса с доктор Гарсиа. Пластичната хирургия беше от голямо значение за него и искаше час по-скоро да узнае какво може да направи докторът с формата на очите му и торбичките под тях. Искаше също да узнае колко е необходимо да чака за операцията и за колко време ще заздравеят раните от нея. Все пак беше сигурен, че докторът няма да му се разсърди, ако позакъснее малко, та нали имаше ключа от стаята му и можеше удобно да го изчака там. Да, нека доктор Гарсиа почака, нали при своето положение той не можеше да си намери така добре платена работа всеки ден.

Когато достигна колонката за таксита, Редънбоу беше взел вече решение и седна в първото такси.

— Има ресторант на Колинс Авеню, на около миля зад хотел „Фонтенбло“, не зная името му, но ще ви го покажа — даде той нареждането си на шофьора.