Ървинг Уолъс - Документът „R“

Направи си сметка, че може да се нахрани, без да бърза, и да изпие бутилка вино и все пак няма да закъснее повече от половин час за срещата. Най-важно беше, че тази вечер той бе приключил своята част от сделката с Тайнън, а и Тайнън също и всичко между тях беше свършило. Сега е време да празнува.

Час и петнадесет минути по-късно, напълнил добре стомаха си, той се чувстваше много по-добре, беше готов да се срещне с доктор Гарсиа и да сътрудничи в последната трансформация на Редънбоу в Милър. Усетил, че ще закъснее с повече от три четвърти час за срещата, Редънбоу побърза да наеме друго такси, насочи го към хотела „Бейамо“, прекосиха моста „Биснейн Бей“ и достигнаха Уест Флеглър Стрийт. Като завиха по нея към хотела, той видя голяма тълпа, противопожарна кола и две полицейски коли. Цялата бъркотия беше в близост с хотела.

— Можете да ме оставите тук — каза той на шофьора.

Запъти се бързо към тълпата. Когато стигна там, видя, че вниманието на всички е насочено към хотел „Бейамо“. Пожарникари теглеха маркучите си през фоайето. Все още се виеше дим през разкъртените прозорци на третия етаж. Редънбоу трепна и осъзна, че неговата стая бе на този именно етаж.

Той се обърна към най-близкия до себе си зяпач, брадат младеж с фланелка от университета в Майями:

— Хей, какво е станало тук?

— Преди около час се получи експлозия и пожар на третия етаж. Разрушени са четири-пет стаи. Чух да казват, че един човек е убит и двама са ранени.

Редънбоу потърси с поглед напред и откри няколко мъже и жени, един от тях с микрофон, явно журналисти, да интервюират шефа на пожарникарите. Бързешком той разбута тълпата, като мърмореше, че е от пресата, докато достигна предната линия от зрители. Оказа се точно зад гърба на говорещия.

— Казвате, че има само един смъртен случай? — питаше един от репортерите.

— Да, само един досега. Това е заемащият стаята, където е станала експлозията. Трябва да е бил убит в същия миг. Стаята е напълно унищожена от огъня, а той се е превърнал просто на въглен. Името му е, един момент да погледна, да, ето, името му е било Хърбърт Милър. Няма други данни за самоличността му освен от регистрацията в хотела.

Редънбоу трябваше да притисне устата си с ръка, за да потисне вика си.

— Установихте ли причината за експлозията? — запита друг журналист. — Пропукване на газова тръба или бомба?

— Не може още да се каже. Твърде рано е. Утре ще разполагаме с повече информация за вас.

Разтреперан, Редънбоу се извърна, разбута тълпата и се отправи към тротоара. Замаян, той се мъчеше да си обясни какво бе станало. Изключително рядко жив човек може да бъде свидетел на един, а да не говорим и на два свои некролога.

Тайнън бе убил Редънбоу, за да го възкреси като Милър.

Получил веднъж своя три четвърти милион, той се бе заел да убие и Милър. Сега официално той го беше убил.

Мръсна, мръсна двулика свиня.

Редънбоу не можеше да стори нищо по отношение на това, сега или някога изобщо. Той беше изчезнал, беше никой. Изведнъж осъзна, че в този факт се крие истинска сигурност за него, стига някой да не го разпознае като Редънбоу или Милър. След всичко това страшно много му се налагаше пластична операция — горкия доктор Гарсиа, — и то колкото е възможно по-скоро. За тази цел се нуждаеше от място, където да се скрие, и от някого, в чиито ръце може да повери живота си с пълна вяра. Нямаше такъв човек, но внезапно му дойде наум, че този човек съществува.

Затича се да намери трето такси. То трябваше да го отведе до международното летище на Майями.

На другия ден, седнал зад бюрото си, Кристъфър Колинс разговаряше възбудено по телефона със заместника си.

— Е, какво, Ед, откри ли нещо?

— Да, пощенска кутия 153 във филаделфийската пощенска станция „Уилям Пен Анекс“ е била наета и продължава да е наета от мис Сюзън Редънбоу.

— Адресът й, имат ли го хората от пощата?

— Имаш късмет. Той е 419 1/2 Саут Джесъп Стрийт. Хей, Крис, за какво ти е всичко това?

— Когато разбера, ще ти го кажа. Благодаря, Ед.

Колинс остави слушалката, като записа адреса. Впи бърз поглед в него и си помисли, е, може пък Люисбърг да не беше пълна загуба. Беше пропуснал големия си шанс, понеже Редънбоу почина три дни по-рано. Сега притежаваше една-единствена тънка нишка, която би го довела до документа R. Съзюн Редънбоу, осиротялата дъщеря. Тя е била най-близкият човек на бащата. Само тя бе продължила да поддържа връзка с него. Ако той е знаел за документа R, и тя сигурно е чувала нещо за него.