Ървинг Уолъс - Документът „R“

— Благодаря, Тони, но как ще успееш да откриеш тази свидетелка? Тайнън не ми даде никакви данни за нея.

— Никакви проблеми. Казах ти, че имаме двама свои хора в главната квартира на ФБР. Единият от тях работи нощем. Той ще намери възможност да надникне в досието на Карин, след като Тайнън и Адкок напуснат страната. Той ще ми каже името на свидетелката и аз ще го предам на Шек. Вярвай ми, че ще се справим с това. Жена ти и нейният случай са в опитни ръце.

— Не намирам начин да изразя благодарностите си, Тони.

— Не се тревожи, нали всички сме заедно. Изгарям от желание час по-скоро да те въоръжим с всичко необходимо, за да можеш да контрираш думите на Тайнън пред Калифорнийския сенат. Ако той е единственият правителствен говорител, ще подплаши така сенаторите, че те ще гласуват веднага поправката. Другата ми надежда е, че до утре ще можем да се доберем до документа R. В близките часове имаме срещи с Редънбоу и отец Дубински за нови разговори. А ти? Ще се срещнеш ли днес с Хана Бакстър?

— Днес не й е възможно. Телефонирах от летището в Чикаго. Разбудих я, но тя не ми се разсърди. Уговорихме се да я посетя утре предобед. Ще се срещнем у дома й в десет часа.

— Добре. Ако има нещо ново, ще ти се обадя в службата. Ще бъде ли телефонът ти чист?

— Докато се обадиш, ще бъде в изправност. Сега вече всяка сутрин заглушавам подслушвателната му уредба.

— Добре, ще поддържаме връзка.

За първи път от много години Върнън Тайнън се бе запътил да посети майка си в ден, който не беше събота. Освен факта, че днес бе сряда, налице бяха и други необичайни обстоятелства, съпровождащи визитата му в Александрия. Първо, не беше взел нито една от официалните и секретни папки за видни личности. Второ, нямаше намерение да обядва с майка си. Трето, часът не беше един без петнадесет минути, а три и петнадесет следобед.

Причината да допусне това изключение беше разговорът по телефона между него и майка му преди десет минути. Тя му се обаждаше много рядко и това бе един от тези случаи.

— Да не ти преча, Върнън? — беше запитала тя.

— Не, съвсем не. Как си? Всичко наред ли е?

— Никога не съм била по-добре. Исках само да ти благодаря.

— Да ми благодариш?

— Задето си такъв грижовен син. Телевизорът работи сега чудесно.

Не можеше да разбере за какво, по дяволите, бърбори тя.

— Какво искаш да кажеш?

— Искам да ти благодаря за поправката на телевизора.

Техникът пристигна днес предобед. Каза, че ти го изпращаш. Много хубаво от твоя страна, Върн, да мислиш за майка си и нейните проблеми, когато ти самият си толкова много зает.

Той замълча, като се опитваше да събере мислите си.

— Върн? Там ли си, Върн?

— Тук съм, мамо. Ъ-ъ-ъ, може да прескоча за малко до теб. Бездруго имам да свърша нещо в Александрия. Ще надникна само при теб.

— Това ще е неочаквано удоволствие. Отново ти благодаря, че изпрати техника.

След като бе оставил слушалката, той се бе отпуснал назад, опитвайки се да проумее всичко. Може да е било грешка, просто сбъркан адрес, а може да се окаже и нещо друго. Във всеки случай едно нещо беше сигурно — той не бе пращал техник да поправя телевизора на майка му.

Незабавно скочи от стола, повика шофьора си и сега беше на път за Александрия с най-голяма скорост. Като пристигна до апартамента на майка си в Голдън Иърс Синиър Ситизънс Вилидж, той влезе в сградата. Провери алармения бутон, измърмори някакво проклятие, защото бутонът не бе включен, и се вмъкна вътре.

Роуз Тайнън седеше в неизменното си кресло пред телевизора. Гледаше някакво следобедно вариететно шоу. Тайнън я докосна разсеяно едва-едва с устни по бузата.

— Ти си вече тук — каза тя. — Толкова се радвам, че успя да се отбиеш. Да ти предложа ли нещо?

— Не се безпокой, мамо. Идвам само за минутка. — Той посочи телевизора. — Сега е по-добре, а? Не мога да си спомня… какво не му беше в ред?

— Какво? — надвика тя шума от телевизионната програма и като се наведе с пъшкане, намали силата на звука.

— Опитвах се да си припомня какво не му беше в ред.

— Картината започваше да играе понякога.

— Значи, техникът дойде днес? По кое време?

— Някъде към единадесет или малко след това.

— Беше ли облечен в униформа?

— Разбира се.

— Спомняш ли си, мамо, как изглеждаше той?

— Що за глупав въпрос. Изглеждаше като телевизионен техник. Защо?

— Исках да бъда сигурен, че са изпратили най-добрия. Колко време остана тук?

— Около половин час.

— Между другото, мамо — той не искаше да я разтревожи, затова произнесе с най-обикновен тон, — наблюдаваше ли го, докато работеше, за да се убедиш, че си гледа работата? Беше ли с него в стаята през цялото време?