Едгар Уолъс - Лице в мрака

— В глупавия часовник вероятно ще е спасението ви — рече Шенън, когато излязоха навън. — Взех заповед за обиск у вас и сега ще го направим.

— Ако намерите нещо, което представлява ценност за вас, аз ще съм първият, който ще ви поздрави — отвърна студено Елтън.

Вестниците описаха точно и правдиво случилото се през последната нощ, а „Глоб Херълд“ добави:

„Полицията е изправена пред почти неразрешима загадка — или по-скоро пред цяла редица от загадки, които искаме да изброим тук:

1. Как е влязъл Маршълт в почти недостъпната къща на особняка? Тъй като се е страхувал от съседа си до такава степен, че е наел частни детективи да го охраняват, трябва да е имал много сериозна причина, за да се реши да влезе в тайнствения дом.

2. По какъв начин е бил изнесен трупът на Маршълт от къщата?

3. Кой е убил Тонгър и защо?

4. Къде е Малпас? Да не е попаднал и той в ръцете на призрачния престъпник?“

Дик кимна в знак на съгласие, когато прочете статията. Това, че при цялата точност няколко важни момента бяха изпуснати, му се понрави особено. Още в десет сутринта бе разпитал готвачката на Маршълт, но тя не можа да каже нищо друго, освен че господарят й е напуснал дома си около седем и половина вечерта, че Тонгър добре се е разбирал с него и доскоро бил голям въздържател. Едва през последно време започнал да пие и се наложило тя да му сервира към храната по-силни напитки.

От всичко това можеше да извлече малко полезна информация и Шенън реши да намери Одри, за да види дали тя не би могла да запълни някои от празнините. Откри я в празния ресторант, където закусваше.

— Вече четох вестниците — рече тя. — Цитират ви доста точно.

— Да — потвърди той и извади намереното на бюрото писмо. — Това да е случайно някое от писмата, които сте писали за Малпас?

— Почеркът е мой — отвърна Одри. — Но не мога да си го спомня. Преписвах всичко съвсем механично, защото ми се струваше ту безсмислено, ту твърде чудато. Между другото, какво да правя сега с парите, които той ми даде?

— Запазете ги за наследниците му — каза мрачно Дик.

— Но нали той не е мъртъв? — извика тя.

— Точно седем седмици след като го хвана, ще бъде мъртъв, старият дявол!

После я разпита още веднъж за външния вид на Малпас и си записа показанията й. Това бе човекът, чието лице бе видял през прозореца на тавана!

Когато Шенън си отиде, Одри се качи в стаята си и си легна.

Явно, трябваше да е задрямала, защото изведнъж се стресна и подскочи от уплаха.

Вратата й сега бе само притворена, а тя си спомняше със сигурност, че преди това я бе затворила. Излезе в коридора, но не видя никого. Или може би се заблуждаваше?

Тогава забеляза писмото на пода и при вида му дъхът й секна. Беше от Малпас.

Скъса плика с треперещи пръсти. Текстът бе надраскан нечетливо:

„Лейси и прислужникът му са мъртви. Ще ви се случи същото, ако ме предадете. Чакайте ме тази вечер около девет часа при входа на «Сейнт Дънстън» в предградията. Ако го кажете на Шенън, и за двамата ще бъде лошо.“

Прочете още веднъж редовете и ръката й се разтресе. „Сейнт Дънстън“, приютът за слепи войници, се намираше доста извън Лондон. Трябваше ли да попита Дик за съвет? Първата й мисъл бе отражение на собствения й страх, докато със следващата се загрижи за сигурността му. Не, не трябваше да пренебрегва писмото и не биваше да се доверява на Дик, защото той търсеше Малпас и бе възможно тя да го изпрати на сигурна смърт.

През целия ден си блъскаше главата с проблема и постоянно имаше мъчителното чувство, че бе пазена или поне наблюдавана. Кой бе този загадъчен човек — тази сива сянка, която се появяваше и изчезваше, без да я забележат?

Все още се надяваше, че Дик ще я потърси следобед или привечер, но капитанът бе твърде зает. Така че след вечерята тя се върна в стаята си.

Реши, първо, да остави всичките си пари в сейфа на хотела и, второ, да намери шофьор, който да изглежда доста силен, а тя да не се отдалечава ни на крачка от колата. Този план й се стори задоволителен. С удоволствие би взела пистолет, но откъде да се снабди с такъв? А можеше най-много да нарани самата себе си с него!

Трябваше да чака дълго. Най-накрая дойде такси с исполински шофьор, на когото тя замаха живо.

— Имам среща в предградията — обясни тя набързо. — Не… не бих искала да съм сама, разбирате ли?

Той нищо не разбираше. Обикновено такива млади дами поставяха точно обратните искания.

Валеше сняг и духаше силен вятър, улиците ставаха все по-пусти и тъмни. Таксито се движеше сякаш безкрайно, докато най-накрая спря до бордюра.