Едгар Уолъс - Лице в мрака

Навън, въпреки късния час, се бяха събрали доста любопитни и в къщата на Маршълт още светеше, когато Дик позвъни. Но никой не отвори. После чу Стийл да го вика и тръгна да се връща, за да види какво искаше той. Вече бе стъпил на паважа, когато в къщата зад него гръмна изстрел, след който веднага последваха още два. Едновременно с това се чу пронизителен писък и вратата се отвори.

— Стрелят! — изкрещя женски глас.

На часа той хукна към къщата, отмести встрани паднала в несвяст женска фигура и се озова в преддверието, където намери ужасена домашна прислужница и малко по-добре владееща се готвачка. Но единственото, което те можаха да кажат, бе:

— Горе, в кабинета на господин Маршълт!

Шенън изкачи на големи скокове стълбите и забеляза вдясно отворена врата. Проснат напряко на прага й, лежеше Тонгър.

Беше мъртъв — застрелян отблизо. Смъртта навярно бе настъпила моментално.

След като трупът бе отнесен, Дик разпита момичетата кой бе отворил вратата, но и те самите не знаеха. Така че той се върна обратно в номер 551, където безуспешно бяха претърсени всички стаи с изключение на една на последния етаж, чиято врата не искаше да се отвори.

— Разбийте я! — заповяда той. — Няма да си тръгна от тази къща, преди да се сме претърсили внимателно всяко кътче.

Останал сам в стаята с черните завеси, след малко видя да влиза човек, в който, за свое най-голямо учудване, разпозна куция „господин Браун“.

— Как попаднахте тук? — запита Шенън. — Нямаше ли полицай на вратата?

— Ако е имало, не съм го видял — рече невъзмутимо новодошлият. — Явно не съм желан тук?

— Страхувам се, че е така — отвърна Дик. — Но няма да ви пусна да си отидете, преди да разбера как сте влезли.

Той съпроводи мъжа до долу. Полицейският служител на вратата не го бе видял да влиза.

— Какво означава това? — попита Дик строго.

— Пазачът явно е забравил, че излезе на улицата, за да отблъсне тълпата — забеляза с усмивка Браун.

Полицаят призна, че бе така.

— Къде живеете? — сърдито запита Шенън посетителя.

— Все така в Риц-Карлтън.

Тъй като Дик бе установил, че той наистина бе гост на елегантния хотел, остави го да си върви, въпреки че цялата тази работа не му хареса, и се качи отново горе, където двама служители пазеха заключената врата, на която не се забелязваше нито дръжка, нито ключалка.

— Трябва да е заключена отвътре, капитане — обади се един полицай. — Вътре има някой. Чу се шум, като че ли се влачи маса по пода.

Дик нададе ухо и след известно време долови съвсем лек шум като от ръждясали панти на врата.

— Чувате ли? — рече изведнъж един от присъстващите.

Човек трябваше да е глух, за да не чуе. Най-напред звукът бе като от катурнат стол, след което последва тъпият удар като че ли на падащо тяло.

След две минути вратата поддаде.

Като се изключат една маса и паднал на пода стол, стаята бе съвсем празна. Дик скочи бързо на масата и забута прозореца на тавана, но той бе залостен. Тогава насочи лъча на джобното си фенерче към него и през мръсното му стъкло видя очертанията на гледащо надолу лице — но само за миг. После то изчезна. Дълга остра брадичка, високо, силно издадено чело, противно голям нос…

— Бързо! — извика Шенън и удари с юмрук по тежката рамка на прозореца. След няколко минути се изтегли на равния покрив. Като заобиколи предпазливо един комин, един глас извика „Горе ръцете!“. Дик си спомни, че Уилит бе споменал за пост на покрива.

— От хората на Уилит ли сте? — отвърна той на фигурата в тъмно палто.

— Да, сър.

— Аз към капитан Шенън от Скотланд Ярд. Виждали ли сте някой тук?

— Не, сър.

— Наистина ли не сте? — попита Дик озадачен.

— Съвсем не, сър. По едно време се чу шум, като че ли някой ходеше, но това бе на другия край на покрива.

Дик развъртя наляво-надясно светлината на фенерчето си и накрая откри въже, завързано за един комин, което се спускаше надолу през ръба на покрива. Отново заразпитва мъжа:

— Американец ли сте?

— Да, сър, и от другата страна на океана съм вършил същата работа — отговори мъжът.

На покрива бяха открити два предмета: гилза от патрон за пистолет и малка златна табакера с три цигари. Дик със задоволство забеляза на единия ъгъл монограм.

— Мисля, че сега го хванахме — рече той сериозно.

Дора Елтън чу мъжа си да си идва у дома и се стегна. Чувстваше, че замръзва, въпреки че бе облечена с коженото си палто.

Лейси Маршълт бе мъртъв. Макар и да не бе го чула в тълпата на Портмън Скуеър, тя го знаеше по внезапното изчезване на обзелата я лудост — и сега се чувстваше като убиец през утрото на обесването.