Едгар Уолъс - Лице в мрака

— Изглежда, че сега ще е невъзможно — отвърна той. — Но вие вървете, моля ви!

Колата едва бе потеглила, когато той заудря с двата си юмрука по вратата. Но не очакваше отговор. Затова изведнъж замръзна, когато чу близо до ухото си да кънти налудничав смях.

— Хванах го! Хванах го! Хванах го! — извика гласът и после настъпи мъртва тишина.

— Отворете! — изкрещя Шенън пресипнал. — Отворете! Трябва да говоря с вас!

Нямаше отговор.

Тогава дотича един полицай, а веднага след него и друг мъж, в който Дик от пръв поглед разпозна частния детектив Уилит.

— Нещо случило ли се е, капитане? — запита Уилит.

— Какво правите тук? — отвърна Дик.

— Наблюдавам къщата по желание на господин Маршълт.

Шенън наостри уши.

— Така ли? — попита той. — А имате ли някой на пост зад къщата?

— Да, и един трети върху покрива на къщата на Маршълт.

— Тогава вървете отзад при колегата си. Въоръжен ли сте?

Детективът замълча.

— А, имате пистолет без разрешително! Добре, да оставим това. Вървете отзад и не забравяйте, че си имаме работа с убиец, който няма да се подвоуми да ви застреля, както направи с Маршълт.

— Маршълт? — запъна се Уилит. — Застрелян?

— Мъртъв е — рече Дик кратко.

После изпрати полицая да доведе подкрепления и да извика линейка, а сам отиде на улицата зад къщата, където двамата детективи стояха на пост. Там нямаше какво друго да се види, освен висока стена със заключена врата. С помощта на Уилит той се покатери на оградата. В светлината на джобното си фенерче огледа ма-лък двор и забеляза една ниска врата на къщата, която сигурно бе също така заключена, както и вратата на оградата.

Когато се върна на Портмън Скуеър, Дик завари там цял отряд полицаи, а между тях и Стийл. Един от полицаите носеше тежка пожарникарска брадва, но още след първия удар Дик каза:

— Вратата е обшита със стомана. Трябва да я взривим.

Но в същия миг стана чудо. Чу се леко прещракване и вратата бавно се отвори.

— Пъхнете клин под нея! — извика Шенън и се втурна нагоре. Беше съвсем светло, но Дик се спря на прага и се заоглежда стъписан. Трупът на Маршълт бе изчезнал.

— Да се претърсят всички стаи! — заповяда Шенън. — Мъжът трябва да е още в къщата. Тук беше. — Той посочи листовете, които лежаха на бюрото разхвърляни.

Самият той започна да търси зад плюшените завеси втори изход и изведнъж възкликна:

— О, Господи!

Зад една от завесите, върху широк пиедестал стоеше голям бронзов идол, а зад него висеше златно слънце, чиито лъчи бяха покрити с хиляди малки рубини и сякаш пламтяха като огън. Отляво и отдясно на идола стояха две подобни на котки бронзови животни с искрящи зелени очи.

— Изумруди, и то истински — рече Дик. — В пещерата на Али Баба ли сме попаднали? Идолът ми прилича на нещо средно между Плутон и Медуза — вижте само змиевидните му коси!

Фигурата бе отвратителна, с разкривени зъби от слонова кост, които, изглежда, се мърдаха.

— Като че е бил поклонник на дявола — заключи Дик и посочи два опушени кадилника.

— А това е кръв — промърмори Стийл и освети едно червено петно с фенерчето си. — И на какво мирише така?

— Килимът тлее — забеляза един от полицаите и вдигна с ръката си, облечена в ръкавица, едно полуизгаснало парче въглен.

В един от ъглите бе открита малка врата, която не оказа съпротива на пожарникарската брадва, а зад нея каменна стълба водеше надолу към друга стая. В нея бяха натрупани всевъзможни странни неща: купчини кожи и копия на племената зулу, както и голяма колекция от идоли. По средата между тях стоеше украсен в светещи цветове египетски саркофаг, върху чийто капак бе издялана човешка фигура. Шенън повдигна капака — саркофагът бе празен.

— Трупът на Маршълт се намира още в къщата — заяви Дик убедено, когато отново се върнаха горе. — Или може би има някаква връзка между двете къщи?

— Надали — отвърна Стийл. — Стените са масивни. Проверих го на всички етажи.

Полицейският инспектор, който бе седнал на бюрото, подаде на Шенън половин лист от писмо, при вида на който студени тръпки побиха Дик. Листът бе с емблемата на хотела на Одри и почеркът явно бе неин.

„Бихте ли ме посетили довечера в осем? Господин М. ще ви пусне, когато почукате.

Одри! Но само след секунда той се овладя, защото работата веднага му стана ясна. Отведе Стийл настрана и му показа писмото.

— Това е едно от писмата, които госпожица Бедфорд пишеше за стария господин — каза той и после добави: — Ще отида оттатък и ще съобщя на Тонгър.