Едгар Уолъс - Лице в мрака

— Искам да следите незабелязано този човек. Наблюдавайте къщата му ден и нощ, отпред и отзад, и поставете трети човек горе на покрива на моята.

— Това означава общо шест човека — каза Уилит, като извади бележника си. — И какво трябва да правят те?

— Да го следят, да установят кой е и да ми направят снимка на стареца, ако е възможно.

— Кога да започнем?

— Веднага. Ще наредя да пуснат агента ви, който пратите на покрива, и помощника ми Тонгър ще се погрижи нищо да не му липсва.

Детективът току-що се бе сбогувал, когато телефонът иззвъня и се обадиха от Париж. Лейси Маршъл започна да дава на френски куп нареждания.

През следобеда на същия ден Одри реши да се поразходи из Грийн Парк, който по това време бе винаги много тих и пуст. Но днес там вееше такъв леден северен вятър, че по средата на моста тя се обърна внезапно и при това за малко не бе ударена от бастуна, който един мъж, вървящ зад нея, въртеше във въздуха. Одри прие развълнуваните му извинения с кимване на глава и продължи да се разхожда покрай езерото, докато стигна до пейка, на която, плътно облегнала се, седеше жена с отпусната назад глава и гледаше към небето. Цялото й положение бе толкова неестествено и необичайно, че Одри инстинктивно спря, защото се побоя да мине покрай нея. Тогава се приближи мъжът с бастуна и попита:

— Какво й е на тази жена?

— Ами… И аз не знам — отвърна изплашено Одри, при което той пристъпи бързо към пейката, а Одри го последва угрижено.

Жената изглеждаше да е някъде между тридесет и четиридесетгодишна. Очите й бяха полузатворени, лицето и ръцете посинели от студ. Край нея лежеше малко сребристо шише без капачка, от което капеше течност върху пейката. Неизвестно защо лицето й се стори някак си познато на Одри, но тя не можеше да си спомни къде го е виждала.

Мъжът бе хвърлил пурата си и внимателно повдигна главата на нещастницата. В този миг пристигна един полицай и запита:

— Болна ли е жената?

— Опасявам се, че е много болна — отговори спокойно мъжът. — Госпожице Бедфорд, по-добре си вървете.

Тя го изгледа смаяно. Откъде знаеше името й този щастливо разхождащ се в парка господин?

— Срещу входа на Конната стража стои друг пазач, госпожице — рече полицаят. — Бихте ли била така добра да му кажете да се обади на Бърза помощ и да дойде тук?

Одри побърза да се отдалечи и едва когато вече я нямаше, полицаят си припомни някои разпоредби.

— Забравих да я попитам за името! — каза той. — Познавате ли дамата?

— Да, това е госпожица Одри Бедфорд — отвърна мъжът, който бе не друг, а самият Слик Смит. — Познавам я. Известно време работехме в едно и също бюро. — Той взе сребристото шише, вдигна запушалката му от земята и го затвори внимателно, след което го подаде на полицейския служител.

— Ще ви е необходимо — заяви той и добави многозначително: — На ваше място не бих дал на никого, който не ми е враг, да пийне глътка от това.

— Мислите ли, че е отрова? — запита стъписан полицаят.

— Не усещате ли мириса? На горчиви бадеми. Жената е мъртва.

— Самоубийство?

— Кой знае! По-добре си запишете името ми: Ричърд Джеймс Смит, известен в полицията като „Слик“ 3 3 Бързака (б. пр.). Смит. Фигурирам в регистрите на Скотланд Ярд.

В това време се появи другият полицай, а малко по-късно и линейката с лекар, който веднага обяви:

— Мъртва е. Отровена — с цианкалий.

Дик Шенън чу съвсем случайно за инцидента, но не се заинтересува особено, докато при него не дойде служителят, на когото бе поверен случаят, за да го разпита за Слик Смит.

— Да, познавам го — американски мошеник или крадец. Но тук не можем да го обвиним в нищо. Коя е жената?

— Непозната. Изглежда, е самоубийство.

Вечерта Одри хвърли бегъл поглед на вестника и прочете кратко съобщение:

„Трупът на неизвестна жена е бил намерен днес в Грийн Парк. Предполага се, че е самоубийство с отрова.“

Значи е била мъртва! Одри изстина цялата. Коя би могла да бъде? Знаеше със сигурност, че…

Изведнъж се сети. Беше пияната жена, която неотдавна бе вдигнала шум пред външната врата на Маршълт! Тя стана от масата и се запъти към телефона, за да се обади на Шенън: Зарадваният тон на гласа му събуди у нея топло чувство на щастие.

— Къде бяхте? През цялото време чаках да се обадите. Нищо не е случило, нали?

— Не, но току-що прочетох за мъртвата жена в Грийн Парк. Бях там, когато бе намерена, и мисля, капитан Шенън, че я познавам.