Едгар Уолъс - Лице в мрака

Лейси се извъртя на стола и викна нетърпеливо:

— Омръзнаха ми твоите увъртания! Кажи ми най-сетне за какво говориш!

— Преди осем години и половина децата на лорд Гилбъри взели една лодка и излезли от пристана. След като подминали стената на вълнолома, лодката се обърнала и те щели да се удавят, ако един от каторжниците, които работели там, не се хвърлил във водата, доплувал до тях… и ги спасил.

Устата на Лейси стоеше широко отворена.

— Торингтън ли е бил? — попита той тихо.

Тонгър вдигна рамене.

— Никакво име не бе споменато. Във вестниците пишеше само, че каторжникът куцал и че се мислело за помилване.

Лейси удари с юмрук по масата.

— Разбира се! — каза той през зъби. — Трябва да е така! Той е свободен и адвокатите му го пазят в тайна. А ти си знаел през цялото време, куче такова!

— Нищо не съм знаел — възрази обидено Тонгър. — Аз само размишлявам, но… мислите ли, че Дан Торингтън би ви оставил на мира, ако бе свободен? И защо трябваше да ви плаша с подобни слухове? Знам, че съм ви много задължен, Лейси, и познавам както добрите, така и лошите ви страни. Наистина нямам никаква причина да обичам Торингтън. Нима в същия ден, когато го хванахте, той не искаше да избяга с моята Елси? — Бръкна в джоба си и извади писмо, почти разпаднало се от четене. — През всичките тези години съм носил със себе си това писмо, което тя ми писа след пристигането си в Ню Йорк. Слушайте.

„Мило татенце!

Искам да ти кажа, че съм много доволна. Знам, че Торингтън е арестуван и донякъде се радвам, че по негово желание дойдох тук предварително. Татенце, ще ми простиш ли и ще повярваш ли, че съм много доволна? Тук, в този гигантски град, намерих нови приятели и с парите, които Торингтън ми даде, основах една много доходна малка фирма. След години, когато всичко бъде забравено, ще се върна при теб.“

Тонгър сгъна внимателно тънкия лист хартия и отново го пъхна в джоба си.

— Не, нямам никаква причина да обичам Торингтън — повтори той. — По-скоро имам причина да го мразя.

— Омразата означава страх — промърмори Лейси. — Ти също се страхуваш от него. — Заразхожда се напред-назад из стаята.

— Госпожа Елтън каза, че е видяла някакъв човек, който накуцвал…

— Ами! Тези дами винаги са нервни и виждат какво ли не… — Той млъкна внезапно. На стената се почука три пъти тихо, но ясно. Лейси замръзна на мястото си.

— Какво… какво е това? — прошепна той.

— О, някакво чукане — отговори Тонгър. — Сигурно старецът окачва картини.

Лейси навлажни устните си и се отърси.

— Можеш да си вървиш — измънка той. — Но днес следобед трябва да заминеш за Париж.

— За Париж? Какво ще правя в Париж — не знам нито дума френски и мразя пътуването по море. Изпратете някой друг!

— Трябва да е някой, на когото мога да се доверя. Ще се обадя в Кройдън, за да подготвят самолет за излитане. В такъв случай ще можеш да се върнеш още преди да се е стъмнило.

— Самолетите също не са ми по вкуса! Кога ще мога да съм тук отново тогава — ако изобщо се върна?

— Ако излетиш в дванадесет, в два ще си в Париж, ще предадеш писмото и в три ще отлетиш обратно.

— Е, щом трябва — изръмжа Тонгър. — Къде е писмото?

Когато остана сам, Маршълт най-напред поръча разговор с Париж, после набра номера на детективското бюро „Стормър“ и помоли веднага да му изпратят господин Уилит. След това седна на бюрото и тъкмо когато бе написал и запечатал писмото, се появи господин Уилит.

— Ако не се лъжа, вие ли сте шефът на това детективско бюро? — запита Лейси, като му посочи един стол.

Уилит поклати глава.

— Аз съм само управител — отвърна той. — Господин Стормър прекарва времето си повече в клона ни в Ню Йорк. В Америка заемаме много по-високо положение — често ни поверяват заявки на правителството. Тук…

— Тук има една задача за вас — прекъсна го Лейси. — Чували ли сте някога за някой си Малпас?

— За възрастния мъж, който живее до вас? О, да! Помолиха ни да установим кой е той. Възложителите ни искаха също да получат негова снимка.

— Кои са тези хора?

— Имената на клиентите трябва да се пазят в тайна, сър!

Лейси извади пачка банкноти, избра две от тях и ги побутна към детектива.

— Хм — рече той, като се усмихна замислено, — може би само този път — по изключение. Всичко бе заради някакъв мъж на име Лейкър, който изчезна преди известно време.

— Лейкър? Не го познавам. И успяхте ли да се доближите до стареца?

— Не, той живее като отшелник.

Лейси помисли малко.