Дейвид Уингроув - Бялата планина

— Е? Доволен ли си, или пак да ти го обясня?

Де Вор се разсмя.

— Няма нужда. Вече го научих наизуст.

Токсикологът се засмя.

— Много хубаво. Приятелчето ти също ще го научи, а? Който и да е той.

Де Вор се усмихна. Ако знаеше за кого става въпрос, по-скоро би си прерязал гърлото, отколкото да ми продадеш това.

Кимна.

— Тогава да си оправим сметките, а? Моят приятел ми спомена, че обичаш пари в брой. Да речем, петдесет хиляди?

Забеляза алчното огънче в очите на мъжа и вътрешно се усмихна.

— Мислех си за сто… В края на краищата си беше трудна работа. Тази генетична схема… не бях виждал подобна преди. Бих казал, че става въпрос за някой специален човек. Добре гледан. Много ми беше трудно да открия химическия ключ, за да разруша тези вериги. Аз… е, да го кажем така, наложи ми се да импровизирам. Да напрегна талантите си докрай. Заслужавам си награда, нали така?

Де Вор се поколеба — направи се, че се замисля; след това се поклони.

— Както кажеш. Обаче ако не свърши работа…

— О, ще свърши, приятел. Залагам си живота. Пиши го умрял, който и да е той. Както казах, съвсем безвредно е за всеки друг, но щом той го вземе, бактериите ще се активират. Останалото… — той се разсмя, — е минало-бешело.

— Добре — Де Вор бръкна в джоба на сакото си и извади десетте кредита — тънките чипове, еднакви почти във всичко с онези, които преди седмица беше дал на Мах. Само в едно много съществено отношение се различаваха от тях: тези бяха намазани със специална бактерия, разработена така, че да съвпада с ДНК на токсиколога. Бактерия, приготвена само преди дни от най-големия му съперник въз основа на кожни следи, взети от Де Вор преди първото му посещение тук.

Де Вор гледаше как човекът пое чиповете и ги мушна в джоба си. Мъртвец, помисли си той, усмихна се и протегна ръка да вземе обработената статуя. Пиши го умрял — най-много една-две седмици.

Ами той? Е, той би бил последният човек, който би се подложил на такъв риск. Предвидливо бе поставил фалшива кожа и на двете си ръце, преди да се захване с това. Ей така, за всеки случай.

Защото човек никога не знае, нали така? А пък отровителят в края на краищата си е отровител.

Усмихна се, притисна древната статуетка към гърдите си и се засмя; забеляза как мъжът се присъедини към смеха му.

— И няма противоотрова? Няма никакъв възможен начин това да бъде спряно, след като започне?

Човекът поклати глава и пак избухна в смях.

— И дяволът не може да ти помогне.

Там, където седеше Чен, беше тъмно. Панелът на тавана отсреща присветваше на пресекулки, сякаш заплашваше отново да се съживи и да грейне, но така и не успя да постигне нищо повече от кратки, спазматични проблясъци. Чен ближеше питието си вече цял час и чакаше Хаавикко и с всяка изминала минута ставаше все по-нервен. Откакто за последен път бе сядал в „Каменният дракон“, бяха минали повече от десет години — за това време той се бе променил из основи, ала заведението си беше останало същото.

Същата стара лайняна дупка, помисли си той. Място, от което е най-добре веднага щом можеш, да избягаш. Както беше направил навремето.

Но сега се бе върнал, макар и за кратко. И все пак Хаавикко надали го знаеше, нали?

Не. Въпреки това от съвпадението го побиха тръпки. Огледа се притеснено, сякаш призракът на Као Джиян или по-веществената фигура на Лу Бакенбарда можеха да изплуват от мрака, решени да го преследват с цената на всичко.

— Искаш ли фър-фър?

Погледна слабичкото приближило се момиче и поклати глава, като остави отвращение и истинска враждебност да се изпишат на лицето му.

Той леко се наведе към нея.

— Изчезвай, боклук, или ще ти разрежа гърлото чак до опашката.

Тя му показа среден пръст и пак изчезна в мрака, но не беше първата, която му предлагаше нещо. Всички бяха наизлезли да продават. Наркотици, секс и още по-зле. Тук долу можеше да правиш всичко, което си поискаш, срещу определена цена. Едно време не беше така, но сега беше. Сега Мрежата не се различаваше много от Глината.

Пак се отпусна назад. Повдигаше му се дори от миризмата на това място. Но това едва ли беше изненадващо: да, въздухът беше рециклиран, но тук това не значеше почти нищо. Преглътна и потисна напъна да повърне. Колко пъти въздухът, който поемаше, беше вече вдишван и издишван? Колко мръсни и болни усти бяха издишали последния си прокиснал от наркотици дъх в тази зловонна смес?

Твърде много, помисли си той. Твърде-твърде много.