Дейвид Уингроув - Бялата планина

Погледна насреща. На вратата имаше някой. Някой висок, с изпъчени рамене и съвсем не на място в тази обстановка. Хаавикко. Най-после беше дошъл.

Стана, приближи се, прегърна приятеля си, после се дръпна назад и се втренчи в лицето му.

— Аксел… как си? Отдавна не си идвал у нас. Уан Ти и момчетата… липсваш им. А и аз… ами, тревожех се за тебе. Чух, че… — млъкна и поклати глава. Не можеше да го изрече.

Хаавикко се извърна за миг, след това погледна приятеля си в очите.

— Съжалявам, Чен, но ми беше много трудно. Понякога чувствах, че… — потрепери, после на лицето му се изписа лека тъжна усмивка. — Е… нося ти онова, което искаше. Наложи се малко да хитрувам и доста да послъгвам, да не споменаваме, че и краднах мъничко, но е трудно да си честен сред крадци и лъжци. Трябва да се преструваш по малко, че и ти си взел тяхната окраска, просто за да оцелееш, нали така?

Чен се вгледа в него, изненадан от твърдостта в гласа му. Смъртта на сестра му го беше променила. Чен стисна леко рамото му и го обърна към масата.

— Ела да поседнем. Докато преглеждам папката, можеш да ми разкажеш какво си правил напоследък.

Аксел седна.

— Спомняш ли си публичния дом на Му Чуа?

Чен седна срещу него.

— Не. Май не.

— Домът на деветия екстаз.

Чен се разсмя.

— А… още ли го има?

Хаавикко заби поглед в ръцете си.

— Да, има го. И познай. Нашето приятелче Еберт продължава да ходи там най-редовно. Май беше там преди не повече от седмица.

Чен вдигна очи и се намръщи.

— Еберт? Тук? Че за какъв дявол?

Хаавикко го погледна — в погледа му се четеше сърдито отвращение.

— Ами май имаше среща. С някой си ши Рейнолдс.

— Откъде знаеш?

— Мадам Му Чуа ми го каза. Смешна работа… аз изобщо не споменах Еберт, но тя като че ли сама искаше да говори за Еберт. Разправяше ми за онова момиче, дето му го продала — четиринадесетгодишно, на име Златно Сърце. Спомням си я, макар да е странно. Беше преди повече от десет години, така че момичето като нищо може и вече да е умряло, но Му Чуа страшно искаше да разбере какво става с нея, да речеш, че й е родна дъщеря. Както и да е, тя ми разказа за съня, дето го сънувало това момиче — за тигър, който дошъл от запад и се съвъкупил с нея, и за бледосива змия, която умряла. Май този сън е бил много въздействащ, не е можела да го изхвърли от главата си и искаше да разузная какво е станало с момичето. Казах й, че ще разузная, а в замяна тя обеща да ми се обади, ако Еберт или приятелят му се върнат. Може да свърши работа, не смяташ ли?

— Този Рейнолдс… знаем ли кой е и защо се е срещал с Еберт?

— Май нищо не знаем. Но според Му Чуа е ходил там и преди. Каза, че й се е сторил познат.

— Пин Тяо може би?

— Може би.

Чен погледна папката, докосна гривната на китката си, за да светне и да освети страницата под пръстите му. Известно време чете мълчешком, после вдигна глава и се намръщи.

— Това ли е всичко?

Хаавикко го изгледа безизразно — очевидно умът му беше другаде — след това кимна.

— Това е. Не е много, нали?

Чен се замисли и изсумтя. Ханс Еберт по предположение бе възбудил разследване по повод изчезването на приятеля си Фест, но всъщност случаят изобщо не беше разследван. Нито бяха викани свидетели, нито някой бе проследявал нишките. Единственото съществуващо нещо беше тази тъничка папка.

— Ами Фест? Някакви следи от него?

Хаавикко поклати глава.

— Мъртъв е. Тази папка означава това. Те са го убили. Еберт и Одън. Защото се бяхме добрали до Фест може би, или пък заради нещо друго — подочух, че според Еберт Фест е започнал да си отваря устата твърде много — още преди ние да се свържем с него. Но както и да е — това е тяхна работа. Тази папка ме кара окончателно да се убедя.

Чен кимна.

— И сега какво?

Хаавикко се усмихна напрегнато.

— Момичето, Златно Сърце. Ще разузная какво е станало с нея.

— И после?

Хаавикко сви рамене.

— Още не знам. Нека първо да видим къде ще ни отведе това.

— Ами Еберт?

Хаавикко извърна глава. Напрегнатото му лице издаваше дълбочината на чувствата му.

— Отначало си мислех да го убия. Да се приближа до него в офицерския клуб и да му пусна един куршум в главата. Но това няма да я върне. Освен това искам всички да разберат какво представлява той. Да го видят такъв, какъвто го виждам аз.

Известно време Чен мълча, после протегна ръка и докосна рамото на Хаавикко, сякаш утешаваше дете.

— Не се тревожи — каза тихо. — Ще го пипнем, Аксел. Заклевам ти се, ще го пипнем.