Дейвид Уингроув - Бялата планина

Клаус Еберт беше застанал на стълбището на имението и чакаше маршала с протегнати ръце. Джелка наблюдаваше как той прегърна баща й и отстъпи назад, отпуснал ръка на рамото му. Личеше си колко е дълбока дружбата им, колко са близки. Бяха по-скоро братя, а не приятели.

Еберт се обърна и протегна ръце към нея с грейнали очи.

Притисна я към себе си и прошепна в ухото й:

— Наистина си невероятно красива, Джелка. Ханс има страшен късмет — но усмивката му само я накара да се чувства виновна.

— Ела, приготвили сме угощение — Еберт се обърна и я прегърна през раменете. После я въведе в обширната зала с високия таван.

Тя извърна глава към баща си и видя как й се усмихва. Сурова, безкомпромисна и горда усмивка.

Всичко вървеше добре, докато го видя. Докато не погледна насреща и не срещна погледа му. И вътре в нея пак се надигна онова, онзи дълбоко вкоренен страх — нещо много по-силно от неприязън. Може би ужас. Или чувството, което понякога изпитваше насън. Страхът, че ще се удави в мрака. От студеното, сляпо задушаване.

Наведе глава — боеше се, че очите й ще издадат какво мисли. За страничния поглед този жест би бил самото въплъщение на женствената скромност: покорната невяста, собственост на съпруга си, с която той може да се разпорежда както си поиска. Но не беше така.

С наведена глава седна до бъдещата си свекърва. С всеки миг ужасът нарастваше.

— Джелка?

Гласът беше мек, почти нежен, ала застаналият пред нея беше Ханс Еберт — изпънал рамене и по жесток начин красив. Погледът й мина по посребрените копчета на тъмносинята му униформа и се вдигна към лицето му. И срещна неговия. Студени, себични очи, почти същите, каквито ги помнеше — но сега те я забелязваха. Забелязваха я, бяха се отворили за женствеността й. И онова, което виждаха, ги изненадваше.

Извърна глава, уплашена от онова, което забеляза — от внезапния интерес, изместил предишното безразличие. Като проклятие — мина й през ума. — Проклятието на майка ми, преминало към мене . Но устата й просто изрече в отговор:

— Ханс.

— Много си хубава — гласът му беше ясен, кънтящ.

Тя вдигна поглед — силата в гласа му, това, колко убедено го изрече, я изненадаха. Красотата й някак бе успяла да пробие черупката на самомнението му. Гледаше я почти със страхопочитание. Беше очаквал да види дете, а не жена. И съвсем не красива жена. Да, беше изненадан, но в този поглед имаше и нещо друго — нещо хищно.

Беше се променила в неговите очи. Беше се превърнала в нещо, което той иска.

Сестрите му бяха останали на заден план — вече не бяха по-високи от нея. Оглеждаха я завистливо. За една нощ тя се беше издигнала по-високо от тях и сега те я мразеха. Мразеха красотата й.

— Хайде всички да си вземат чашите! — извика Клаус Еберт и пътьом й се усмихна, без да забелязва тъмните невидими потоци от чувства, които се вихреха навсякъде около него из стаята. А през цялото време синът му не откъсваше очи от нея. Бъдещият й съпруг — очите му бяха потъмнели от предчувствието, че тя ще му принадлежи.

Джелка извърна глава и заоглежда огромния сводест таван на залата. Беше сто чи широка, с високи стени, шестоъгълна — високи, боядисани в червено колони разделяха всяка стена на пет части. Стените бяха в тъмно, почти първично зелено, а в средата на всяка имаше двойна врата. Вратите се издигаха от пода чак до тавана между две колони. Бяха толкова огромни, че я караха да се чувства така, сякаш се е смалила. Пред всяка от колоните от двете страни на вратите беше застанал по един великан „Джен Син“ — тъмнозелените униформи на получовеците се сливаха с кожената тапицерия на вратите.

Бордюр от черни плочки — лъскаво черни, сияещи от мрак — ограждаше централното шестоъгълно пространство. Огромни плочи върху лъвски лапи стояха върху него, на всяка имаше ваза, висока колкото човешки бой: тежки вази в груби первази, украсени с яростни вихри в червено, зелено и черно.

Издължени животински тела се увиваха около дебелия ствол на всяка ваза — лице в лице едно с друго, оголили зъби и с пламтящи очи. По стените висяха огромни, закриващи цялата стена платна с дебели позлатени рамки — толкова тъмни, че сякаш постоянно бяха скрити в сянка — видения от някакъв древен горски ад, където ловци тичаха, размахали брадви и лъкове, след някой ранен елен. Отново зеленото на първичната гора, черното на сенките, червеното на кръвта — тези три цвята се повтаряха във всяка рамка и се преливаха един в друг като мъгла.