Дейвид Уингроув - Бялата планина

— Прости ми, татко. Не бях на себе си.

— Не… забелязах го — той се поколеба, след това се вгледа по-замислено в сина си. — Кажи ми. Когато току-що влезе — за какво беше дошъл? Какво е толкова важно, че да те накара да се самозабравиш така?

За миг му се стори, че Юан се готви да му отговори; но след това поклати глава.

— Прости ми, татко. Нищо.

Ли Шай Тун се вгледа отново в сина си, после кимна, протегна ръка и притисна малката статуйка към себе си, сякаш за да го успокои.

Клаус Еберт и маршалът, застанали един срещу друг, вдигнаха чаши.

— За нашите внуци!

Еберт кимна доволно и се наведе по-близо към Толонен.

— Трябва да призная, че Джелка е по-хубава от всякога, Кнут. Станала е истинска красавица. Сигурно ти напомня за Джени.

— Много…

Толонен се обърна. Джелка беше седнала до съпругата на Клаус, Берта, сплела длани в скута си. Ефирната небесносиня рокля, която бе облякла, открояваше прекрасно русите й коси. Ханс се приближи и застана до нея — красив, поразително елегантен. Бяха си лика-прилика, съвършената двойка. Толонен се обърна почти доволен — ала нещичко продължаваше да го гложди. В края на краищата тя беше още много млада. Съвсем естествено беше да си има съмнения.

— Ханс ще е добър за нея — каза, щом срещна погледа на стария си приятел. — Има нужда от влияние, което да я направи по-стабилна.

Клаус се наведе още по-близо.

— Като говорим за това, Кнут — подочух това-онова. Доста тревожни нещица — той сниши глас, за да не го чуе никой друг освен маршала. — Чувам, че някои от младоците са се хванали със старите номера. Че някои са нагазили доста надълбоко. И става въпрос за нещо повече от младежки лудории.

Толонен се вгледа в него, после отсечено кимна. И той беше чул нещо подобно.

— Тъжно ми е да го казвам, но е така. Времената пораждат неспокойствие в нашите младежи. Те са хубави ябълки, но червясали.

По лицето на Еберт за миг се изписа отвращение.

— Ние ли сме виновни, Кнут? Твърде строги бащи ли бяхме?

— Ти и аз ли? — Толонен тихичко се разсмя. — Не и ние, Клаус. Но други? — той се замисли. — Не, има нещо гнило в самата сърцевина на нещата. Сам Ли Шай Тун го каза. Сякаш човечеството не може да съществува, без само постоянно да се хваща за гърлото. Мирът — там се корени всичко. Твърде дълго живяхме в мир.

Това беше почти несъгласие с властта. Щом чу тези горчиви думи от устата на приятеля си, Еберт се вцепени. Наистина нещата вървяха на зле, щом подобни мисли се въртяха в главата на маршала.

— Ах, а аз живях твърде дълго! — добави Толонен и внезапният му ироничен тон им навя спомени за младостта. Двамата мъже се усмихнаха и се докоснаха по раменете.

— Всичко ще се оправи, Клаус, обещавам ти. Съвсем скоро ще стигнем до корена на нещата. И тогава — той сякаш изтръгна с ръка някакво растение и го хвърли, — ще свършим с всичко това.

Спогледаха се мрачно и си размениха погледи на взаимно разбиране. Знаеха как стоят нещата в този свят. Вече им бяха останали твърде малко илюзии.

Толонен се извърна, за да си вземе нова чаша, и мярна Джелка, която стана припряно и разля чашата си върху съществото сервитьор, застанало до нея. Щом тя се приближи, той се намръщи.

— Какво има, мила? Изглеждаш така, сякаш току-що си видяла призрак!

Тя поклати глава, ала не можеше да каже нищо. Бузите й се бяха зачервили.

Клаус Еберт я погледна загрижено.

— Моето създание ли те обиди, Джелка? — погледна я нежно, а после изгледа гневно съществото.

— Не… — тя се вкопчи в ръката на баща си, сама учудена от реакцията си. — Просто…

— Уплаши ли те? — попита я нежно баща й.

Тя се разсмя.

— Да. Уплаших се. Аз… стресна ме, това е. Не съм им свикнала.

Еберт се отпусна.

— Аз съм виновен, Джелка. Забравям. Те са толкова внимателни и изтънчени създания, нали разбираш? Такива са направени.

Тя го погледна с любопитство.

— Но защо? — чувстваше се объркана. — Искам да кажа, защо изглеждат така? Като пръчове?

Еберт сви рамене.

— Предполагам, че така сме свикнали. Прапрадядо ми първи е имал такива слуги и оттогава ги използваме в нашия дом! Но те наистина са много мили създания. Маниерите им са безупречни. И имат съвършен вкус за обличане.

Тя се сети за фината коприна по ръкавите на съществото и потръпна — спомни си приказките от детството си за говорещи животни. Това и мускусът, който се долавяше в миризмата му; мракът в дъното на тези кървавочервени очи. Безупречно, съвършено и въпреки всичко си оставаше животно. Звяр — въпреки цялото му възпитание.