Дейвид Уингроув - Бялата планина

Известно време всеки от тях нито каза нещо, нито погледна другия. Сякаш между тях имаше непроницаем екран. После тя неочаквано заговори:

— Баща ми приказва така, сякаш има нещо за решаване. Но аз взех решението си, когато те напуснах — тя го погледна. Долната й устна беше странно нацупена, почти я беше прехапала. Придаваше й страдалчески вид. Погледът й беше студен, дързък. И все пак очите й бяха красиви. — Няма да се върна, Ли Юан. Никога вече.

Той я погледна — посрещна нейното презрение и дързост, гняв и горчивина и откри в себе си само и единствено любов. Тя беше всичко, което някога бе искал от една жена. Всичко, което някога щеше да поиска.

Наведе глава и се втренчи в ръцете си със съвършен маникюр, сякаш те можеха да му подскажат нещо.

— Дойдох да ти кажа, че съжалявам, Фей. Че сгреших.

Когато отново вдигна очи, видя, че е извърнала лице. Но раменете й бяха прегърбени, тялото — напрегнато; шията й беше изпъната, мускулите по нея — обтегнати. Ръцете й бяха притиснати към гърдите, сякаш се опитваше да удържи онова, което бушуваше там.

— Сгреших, Фей. Аз… реагирах прекалено бурно.

— Ти ги уби ! — процеди тя през зъби.

Ти едва не уби детето ми… — но той преглътна дошлите на езика му думи, затвори очи и се помъчи да се успокои.

— Знам…

Отново последва мълчание — по-дълго и по-неловко отпреди. Фей Йен отново реагира първа. Изправи се и понечи да си тръгне.

Той стана, хвана ръката й и я задържа. Тя погледна дланта му, вкопчена в ръката й, после — лицето. Беше суров, безпощаден поглед — поглед на неприкрита неприязън. В очите й имаше съпротива, но не се опита да издърпа ръката си.

— Не сме разрешили проблема, Фей.

— Разрешили… — тя изля цялото си презрение в тази дума. — Ще ти кажа как да го разрешиш, Ли Юан — обърна се с лице към него и го изгледа гневно. Кръглият й корем се притискаше о неговия. — Можеш да го извадиш от корема ми и да го държиш на сигурно място, докато му дойде времето. Това можеш да направиш! — думите й бяха твърди, безчувствени. Засмя се горчиво и се усмихна подигравателно. — После можеш да си вземеш пушката и…

Той затисна устата й с ръка.

Тя отстъпи назад и се изтръгна от хватката му. След това го погледна — разтриваше ръката си там, където я бе стиснал, и не откъсваше очи от него, но в тях нямаше нито следа от топлина.

— Ти никога не си ме обичал — рече тя. — Никога. Сега го знам. Било е от завист. Завиждал си на брат си. Искал си да имаш всичко, което има той. Да, това е, нали? — тя кимна и го изгледа тържествуващо. На устните й се изписа злобна разбираща усмивка.

Беше жестоко. Жестоко и невярно. Толкова много беше обичал брат си. И нея бе обичал. Все още я обичаше — дори сега, въпреки всичко онова, което беше изговорила. Повече от самия живот.

Ала не можеше да го изрече. Лицето му беше като застинала маска. Устата му беше пресъхнала, езикът му — вцепенен от гнева й, огорчението и презрението й.

Погледа я още малко — знаеше, че това е краят; всичко, което някога бе искал, сега беше разрушено. Беше го убил тогава, в конюшнята. Обърна се и тръгна към вратата, решен да си отиде и да не се обръща назад, ала тя го извика:

— Има още едно нещо, което трябва да узнаеш, преди да си тръгнеш.

Той се обърна.

— Какво?

— Детето — тя се усмихна: грозно движение, несъвършено копие на усмивка. — Детето не е твое — тя поклати глава; продължаваше да се усмихва. — Чу ли ме, Ли Юан? Казах ти — детето не е твое.

В клетката в дъното на стаята птичката запя. Сладките й трели изпълниха тишината.

Той се обърна и запристъпва, докато най-накрая излезе оттам. Лицето му остана безизразно, беше целият нащрек. Но докато вървеше, все още чуваше гласа й, най-после станал почти любезен:

— Има още едно нещо — повтаряше тя и се смееше. — Още едно нещо…

— Това ли е? — попита Де Вор, докато внимателно оглеждаше статуята на коня и се опитваше да забележи някаква разлика по нея.

Мъжът го погледна и му се усмихна.

— Разбира се. А вие какво очаквахте — нещо в стара оловна бутилка с изрисувани череп и кости? Не, това е то. Ще накара арсеника да заприлича на медна роса, ала ще могат да го проследят колкото ланския сняг.

Де Вор отстъпи назад и пак погледна мъжа. Изобщо не приличаше на типичен учен. Нито по дрехите — ексцентрични одежди на хан — нито по маниерите, които бяха на наркотрафикант от долните нива. Дори и начинът, по който говореше, макар и речта му да беше изпъстрена с малки късчета тайни знания, като че ли намирисваше на нещо незаконно или на алхимия. И все пак той беше добър. Даже много добър, ако можеше да се довери на Еберт по въпроса.