Дейвид Уингроув - Бялата планина

Остана там още миг — треперещ, насочил дулото към кобилата. После хвърли пушката.

Постоя така още известно време с празни ръце, втренчен в керемидения пръстен под, в разсипаната златна слама, която го покриваше. Чувстваше празнота в самата си сърцевина. Когато отново вдигна очи, нея вече я нямаше там. Зад портите на конюшнята небето беше яркосиньо. В далечината се виждаха зелено-сиво-белите планини, обвити в мъгли.

Излезе навън, спря се и се загледа в красотата на деня. Остави вцепенението да изтече от него в земята. После се обърна, отново влезе вътре и се наведе да вдигне пушката.

Детето — само то имаше значение сега; то беше единственото важно нещо. За да бъдат Седмината отново силни.

— Прости ми, Хан — прошепна тихо и зарови лице в гривата на коня. — Боговете знаят, че не съм го искал.

После със замъглени от сълзи очи се дръпна назад, опря дулото о слепоочието на кобилата и натисна спусъка.

Фей Йен бе отишла в дома на баща си. Една седмица Ли Юан не предприе нищо с надеждата, че тя ще се върне доброволно, но тъй като нямаше никакви признаци това да стане, той отдели време от задълженията си и отиде да я види.

Защитните системи на дома Ин започнаха да го следят още на двайсет ли оттам, като постоянно проверяваха кодовете му, преди да му дадат разрешение да кацне. Приземи личния си апарат във военния комплекс на гърба на имението, в сенчест хангар, където острите сладки миризми на бор и лимон се смесваха с миризмата на машинно масло.

Двама от тримата синове на Ин Цу, Сун и Чан, които чакаха да го посрещнат, му се поклониха ниско и запазиха почтително мълчание.

Дворецът се намираше на остров в средата на езеро — елегантна двуетажна постройка в стил Мин. Червеният й керемиден покрив беше с плавен наклон, огромните й прозорци напомняха за по-стари времена. Щом я видя, Ли Юан се усмихна — днешната тъга обагряше спомените от миналото.

Двамата синове го прекараха с лодка през езерото, като внимаваха да не го притеснят с вниманието си. Бащата на Фей, Ин Цу, го чакаше на площадката пред двореца, застанал под стара върба, която хвърляше сянка върху блестящата под слънцето вода.

Щом Ли Юан слезе от лодката, той се поклони ниско.

— Добре дошъл, Ли Юан. На какво дължа тази чест?

Ин Цу беше дребен, спретнат човечец. Чисто бялата му коса беше подстригана късо покрай врата в почти западен стил, пригладена назад над високото му чело. Сега се държеше сковано, ала въпреки белите си коси и седемдесет и четирите си години беше весел старец, предразположен към усмивки и смях. Точно сега обаче дребните му фини черти изглеждаха мрачни, тънката паяжина от бръчки в ъглите на очите и устата — врязана по-дълбоко отпреди.

Ли Юан го хвана за ръцете. Малки ръчички — като на жена — с гладка, почти копринена кожа и дълги нокти.

— Трябва да видя жена си, почитаеми тъсте. Трябва да поговоря с нея.

Лек бриз повяваше над водата. Окапали листа се завъртяха в краката им и бавно се отдалечиха.

Ин Цу кимна. Като го гледаше, Ли Юан виждаше оригинала на изящните черти на съпругата си.

— Влез. Сега ще я извикам.

Ли Юан се поклони и последва стареца. Вътре беше хладно. Слуги донесоха ча и хапки, докато Ин Цу отиде да говори с дъщеря си. Ли Юан чакаше и преповтаряше думите, които щеше да каже.

След малко Ин Цу се върна и седна срещу него.

— Фей Йен няма да се бави. Иска малко време да се приготви. Разбираш ли?

— Разбира се. Трябваше да те уведомя предварително, Ин Цу, но не знаех кога ще мога да дойда.

Старецът надигна брадичка и погледна зетя си над малкото си носле. В дълбините на очите му се криеха неизказани думи. После кимна, а лицето му доби изражение на тъга и примирение.

— Говори с нея, Юан. Но моля те, само й поговори. Това все пак е моят дом. Разбрахме ли се?

Ли Юан се поклони. Ин Цу беше един от най-старите приятели на баща му. Да го оскърби — това би означавало да оскърби баща си.

— Ако не иска да ме изслуша, то това ще е краят, Ин Цу. Но трябва да опитам. Мой дълг на съпруг е да опитам.

Думите му, също както и държанието му, бяха неловки. Те скриваха чувствата му в този миг — скриваха колко много означава за него всичко това.

Ин Цу се приближи до прозореца и се загледа в езерото. И на него му беше трудно. И в най-лекото му движение личеше напрежение, което разкриваше колко дълбоко приема всичко. Но това едва ли беше учудващо. Един път вече бе видял надеждите си попарени — когато убиха брата на Юан, Хан.