Дейвид Уингроув - Бялата планина

Ли Юан отпи от своя ча и остави купичката. Опита се да се усмихне, но мускулите на бузите му бяха сковани и усмивката се получи твърде измъчена. От време на време под окото му трепваше нерв. Откакто тя го беше напуснала, не спеше добре.

— Как е тя? — обърна се с лице към Ин Цу.

— В добро здраве. Детето расте с всеки ден — старецът го погледна и пак се загледа в езерото. Малките му ръчички бяха скръстени на корема.

— Това е хубаво.

В дъното на стаята до един лакиран параван на дълъг, тънък прът висеше клетка. Вътре имаше славей. Сега той си почиваше безмълвно на пръчицата, но някога му беше пял — през онзи ден, когато бяха дошли тук с баща му да видят Ин Цу и да помолят за ръката на дъщеря му.

Крайниците му сякаш бяха пълни с олово. Тя го бе напуснала вечерта, след като се бяха скарали. Беше си отишла, без да каже и дума, без да вземе нищо, и го бе оставила да мисли за стореното от него.

— А как е Ли Шай Тун?

Ли Юан го погледна с празен поглед.

— Прощавайте, почитаеми татко.

— Баща ти — как е той?

— А… — пое си дълбоко въздух и мислите му се върнаха при него. — Вече е добре, благодаря. Малко е слаб, но…

— Никой от нас не става по-млад — старецът поклати глава, после се приближи и отново седна. На устните му се изписа едва забележима усмивка. — Не че щяхме да го правим дори и да можехме, нали така, Юан?

Забележката на Ин Цу далеч не беше безобидна. Говореше за новите процедури за дълголетие. Както разправяха, вече повече от хиляда души от Горните нива си бяха направили операцията и редовно вземаха лекарствата. И то без конкретни доказателства за ефикасността на лечението — без да знаят дали има някакви изявени странични ефекти. Изглежда, тези хора бяха отчаяни. Биха се вкопчили във всяка възможност за по-продължителен живот.

— От това няма да излезе нищо добро, Юан. Гарантирам ти го — той се наведе напред, вдигна капачето на чайника, погледна вътре и извика прислужника, застанал отсреща. Щом прислужникът се спусна да го напълни, Ли Юан се замисли за скрития смисъл на думите на тъста си. Това не бяха само приказки, колкото да минава времето, осъзна той. Ин Цу му говореше не като на син, а като на бъдещ колега. По този начин му даваше да разбере, че каквото и да се случи, ще останат приятели и съдружници. Интересите на Фамилиите — и висшите, и низшите — бяха над всичко. И така и трябваше да бъде.

Когато прислужникът отново напусна стаята, Ин Цу се наведе напред и зашепна, сякаш се боеше някой друг да не чуе:

— Ако това изобщо ще ти помогне, Ли Юан, моите симпатии са на твоя страна. Действала е необмислено. Но тя е вироглава млада жена, предупреждавам те. Не можеш да промениш това с камшик и юзда.

Ли Юан въздъхна и отпи от ча . Беше вярно. Но той я бе искал едновременно такава, каквато си беше, и такава, каквато той искаше да бъде — все едно да затвориш огън в клетка. Погледна към Ин Цу и забеляза угрижеността му, дълбоко изразената му симпатия. И все пак старецът бе подкрепил дъщеря си. Беше й дал подслон, убежище, където да се скрие от съпруга си. Можеше да му симпатизира, но нямаше да му помогне.

От дъното на дългата стая се чу звук, нещо се размърда. Ли Юан вдигна поглед и я видя — беше застанала на вратата. Той се изправи, а Ин Цу се огледа назад.

— Фей Йен… ела. Ли Юан е дошъл да те види.

Ли Юан пристъпи напред да я поздрави, но тя го подмина, сякаш не беше там. Той се извърна — заболя го. Тя нежно прегърна баща си.

Стори му се по-бледа, отколкото си я спомняше, но крехкото й тяло сега беше добре закръглено — вече беше преполовила осмия месец. Искаше му се да докосне кръглия корем, да усети движенията на растящото вътре дете. Защото въпреки цялата й студенина чувствата му към нея си бяха останали същите. Те го заляха, по-силни от всякога: цялата нежност и цялата болка, пялата неимоверна любов към нея.

— Фей Йен… — започна той, но откри, че не може да каже нищо повече. А какво да каже? Как би могъл да я убеди да се върне? Погледна умолително Ин Цу. Старецът го видя, едва забележимо кимна и се отдръпна от дъщеря си.

— Прости ми, Фей, но трябва да тръгвам. Имам спешна работа.

— Татко… — започна тя. Протегна ръка към него, но той поклати глава. — Това си е между вас двамата, Фей. Трябва да се разберете тук и сега. Тази нерешителност е нездрава.

Тя сведе глава, после седна.

— Ела… — подкани го Ин Цу. Той се поколеба — виждаше я как седи с наведена глава, без да го поглежда в очите. После се приближи и седна срещу нея. Ин Цу остана там още малко, като поглеждаше ту към единия, ту към другия. След това излезе, без да каже нищо повече.