Дейвид Уингроув - Бялата планина

Кар взе бръснача и огледа приятеля си. На лунната светлина лицето на Чен изглеждаше безизразно и анонимно — лице на хиляди поколения селяни хан . Лице, което можеш да видиш навсякъде Долу. Просто, незабележително с нищо лице. Докато не го погледнеш в очите…

— Защо дойдохме тук, приятелю? Какво търсим?

Чен се обърна и се огледа. Очите му попиваха всичко — планините, небето, огромния Град, ширнал се като грамаден ледник под ярката луна. Беше си все същото. Дванайсетте години почти не го бяха променили. И все пак беше съвсем различно. Така както го виждаше сега, беше изцяло преобразено. Тогава не познаваше нищо друго освен Мрежата. Беше видял този пейзаж с очи, които виждаха само на повърхността. Но сега погледът му проникваше надълбоко. Чак до костта.

Кимна бавно — сега разбираше защо трябваше да дойде тук. Защо бе помолил Кар да отклони кораба на юг и да кацне в подножието на Алпите. Понякога, за да разбереш, трябва да се върнеш — да се върнеш точно там, откъдето си тръгнал.

Трепна, изненадан от силата на спомените, които се връщаха. Беше странно колко добре си го спомняше — дори и сега, когато бяха изминали почти трийсет години. Да, съвсем живо си спомняше стария майстор, който го беше обучавал за куай — висок, жилав стар хан с длъгнесто безизразно лице и проскубана брадица, винаги облечен в червено. Старият Шан — така му викаха. Бяха петима — от Чи Су, най-големия, широкоплещест шестнайсетгодишен момък, та до самия него, грозновато шестгодишно момченце с кльощави ръце и крака. Сираче, което Шан беше прибрал.

През следващите дванайсет години апартаментът на стария Шан се превърна в негов дом. Беше делил кон с още двама, прибираше рогозката си за спане в шест сутринта и я постилаше отново в полунощ. Междувременно — дълъг ден, изпълнен с работа; никога не беше работил толкова много — нито преди, нито след това. Въздъхна. Странно как бе скрил от себе си всичките тези години, но те го бяха оформили също толкова сигурно, колкото и дървото пониква от семето. Думите на Шан, жестовете на Шан бяха станали негови собствени. Така беше в този свят. Така и трябваше да бъде. Защото без това човек беше безформен, годен само да се въргаля в отвратителния мрак на Глината.

Обърна се и погледна Кар в очите.

— Той имаше сръчни ръце. Наблюдавах го точно от мястото, където си застанал сега ти. Виждах го как гледа в чашата си — ето така — и наблюдава как пламъците трепкат и се вият като мънички змии сред мрака на виното. По онова време не разбирах какво вижда. Но сега разбирам.

Кар сведе поглед. Чен говореше за Као Джиян. Као Джиян, неговият колега убиец през онази нощ преди дванайсет години.

— Дойде съобщение — промълви той. — От Толонен.

Чен продължаваше да го гледа, но сякаш беше някъде другаде и очите му виждаха неща, за които Кар беше сляп.

— Потвърждава, че Ли Юан е наредил да затворят Кибуези.

— А… — Чен наведе глава.

Кар се умълча — гледаше приятеля си и се опитваше да разбере, да усети същото, което чувстваше той, но този път се оказа трудно. Приклекна, загреба прах и прахът потече между пръстите му.

— Приятелят ти, Као Джиян… Какво е видял?

Чен се засмя тихо, сякаш изненадан от това, че едрият не знае, после отново извърна поглед и прокара ръка по голия си череп.

— Промяна — каза тихо и през него премина лека тръпка. — И пламъци. Пламъци, танцуващи в чаша.

Край на Книга трета

С „Бялата планина“ завършва първата фаза от великата „Война на двете направления“, но историята на Чун Куо — на дълбоката и безмилостна борба между Седмината и многото им врагове — навлиза в съвсем нова фаза в Книга четвърта, „Камъкът отвътре“, докато старият ред се разпада и започва да се изгражда нов.

Транскрипцията на стандартния мандарин с европейска азбука се постига за първи път през XVII в. от италианеца Матео Рици, създал и ръководил първата йезуитска мисия в Китай от 1583 до смъртта си през 1610 г. Оттогава са били правени няколко дузини опити да се редуцират оригиналните китайски звукове, представени от десетки хиляди отделни пиктограми, в ясно разбираема фонетика за използване от Запада. Дълго време обаче доминират три системи — онези, използвани от трите най-големи западни сили, борещи се през XIX в. за влияние в корумпираната и разпадаща се Китайска империя: Великобритания, Франция и Германия. Тези системи са „Уейд-Джайлс“ (във Великобритания и Америка; понякога известна като системата „Уейд“), „Л’екол франсе дьо л’екстрем ориент“ (във Франция) и „Лесинг“ (в Германия).