Дейвид Уингроув - Бялата планина

И може би точно това го тревожеше повече от съдбата на жената. По-големият въпрос за избора.

Обърна се, погледна към стаята си и видя доклада на министър Хен на бюрото си, където го беше оставил.

Пълен доклад за „полицейската акция“ срещу Триадата на Големия кръг; доклад, който радикално се различаваше от официалната версия на Тин вей . Въздъхна — отново го обхвана дълбокото безпокойство, което бе почувствал, докато го четеше. Долу отрядите на хей за потушаване на бунтове направо бяха полудели. Убити бяха повече от двеста хиляди души, сред тях много жени и деца.

Да, и това беше още един аргумент в защита на жиците в главата. Ако ще и да е само за предотвратяване на подобни масови кланета, макар и „необходими“ като това.

Обърна се и остана така. Нощният ветрец разхлаждаше лицето му.

Луната беше високо горе. Погледна я изненадано — изведнъж бе започнал да я възприема обратно: като огромна сияйна дупка сред мрака на небето. Големият кръг на смъртта. Разтрепери се, погледна надолу и забеляза как светлината е посребрила градините като прашец.

До днес винаги се бе стремил да постъпва правилно, да бъде добър човек — благосклонният владетел на Конфуций — но сега виждаше всичко ясно. Нямаше правилен курс на действие, нямаше чисти решения, а само различни степени на несправедливост.

И така, той щеше да избере по-трудното. Разбира се, щеше да удържи на обещанието, което беше дал на Кар. Щеше да затвори станция Кибуези. Що се отнася до другото, нямаше избор. Или поне нямаше истински избор. Проектът „Жица в главата“ трябваше да продължи и така и щеше да стане — някъде другаде, скрит от любопитни погледи. Докато работата бъде свършена и системата — усъвършенствана.

Въздъхна, обърна гръб на мрака и се върна вътре. Да. Защото идваше време, когато Проектът щеше да бъде нужен.

Счупени стъкла бяха пръснати по терасата пред стражевата будка и блестяха като покрити със слана листа на лунната светлина. Наблизо първият труп беше проснат като изхвърлена кукла — лицето му беше на каша, разкъсаната му униформена туника — подгизнала от кръв. През счупения прозорец се виждаше и втори труп, превит на стола — главата му беше изкривена под необичаен ъгъл, бледото му лице се взираше с празен поглед през счупеното стъкло.

Зад него в дъното на стаята се виждаше врата. Там, на едно легло в стаята за почивка, беше проснат и последният труп, гол и потрошен. Очите му се издуваха над лицето, езикът му се подаваше непристойно между зъбите.

В дъното на неосветения коридор, сред неподвижната тишина на сигналната стая формата стоеше до трансмитера. Безполовото й тяло беше голо. От едната й страна на бюрото имаше длан — като рак на сухо. Пръстите й бяха обърнати нагоре.

Формата се напрегна — отсечената китка на лявата й ръка се притисна към входната вдлъбнатина, тънките жички затърсиха съответствията си, свързаха се с таблото, после тя се отпусна. На таблото пред нея на равнището на очите й просветна мека кехлибарена светлина. Последва миг на неподвижност — и лека тръпка разтресе съществото. След като преброи до дванайсет, треската спря също толкова рязко, колкото беше и започнала. Съобщението беше изпратено.

Зачака — минутите се нижеха бавно. Неподвижността й беше неестествена като неподвижността на машина. После дойде отговорът.

Тя потръпна, след това прекъсна връзката, рязко дръпна китката си от таблото, а от тесните й устни се откъсна странна въздишка, сякаш сред дърветата бе полъхнал вятър.

Протегна ръка, вдигна дланта и внимателно я нагласи на китката. Дванайсетте силни пластмасови закопчалки — шест на дланта, шест на китката — щракнаха. Дланта потръпна, пръстите се разтрепериха, после отново замря неподвижно.

Обърна се и се загледа през черния квадрат на прозореца. На петдесет чи нататък ограда от бодлива тел ограждаше бетонния плац. Зад оградата беше гората. Известно време остана така, взряна в мрака, след което се обърна и тръгна.

През последните няколко нощи беше сънувала. Сънувала беше черен вятър, който духаше отвъд; черен, мълчалив натиск — зад него. Сън, който приличаше на пороя от знания, който се изливаше по гръбнака й и караше нервните й окончания да трептят във внезапен екстаз. И заедно със съня беше дошло и видението — ярко и твърдо видение на свят под повърхността на този свят. Свят, управляван от играта. Игра на светлина и мрак. На слънца и луни. На самото време и пространство. Игра, която смъкваше черния воал от реалността и разкриваше бялата кост отдолу.