Дейвид Уингроув - Бялата планина

Очите на полковника се разшириха, той стисна зъби, след това се извърна и остави хей да довършат всичко. Разтрепери се — беше се впечатлил против волята си и изпитваше към този човек ново уважение. Железния Му беше умрял достойно. Много достойно. Ала въпреки това нямаше да се разчуе как е умрял. Не. Хората щяха да научат как е плакал и молил за милост, как се е крил зад съпругите си. Защото така искаха Тин вей . А онова, което Тин вей искаха, го получаваха.

Да, но докато той беше жив, смъртта на Железния Му щеше да живее в паметта му. И един ден, когато Тин вей може би вече нямаше да съществуват, щеше да разкаже своята история. Как е умрял един от великите господари на подземния свят, с какво достойнство и колко безстрашно е посрещнал мрака.

Дебелия Вон стоеше до вратата — събранието беше свършило и той благодареше на останалите босове, че са се отзовали. Когато си тръгваха, накара всеки от тях да спре и да целуне знамето.

Това трябваше да е достатъчно. Ала след като си заминаха, той не усещаше въодушевление, а бе обзет от внезапно чувство на празнота. Тази победа не беше негова. Не беше наистина негова. Сякаш я бе купил.

Приближи се до шадраванчето и се загледа във водата — опитваше се да види нещата ясно. Известно време остана неподвижен, сякаш медитираше, после извади писмото от джоба си, бавно го скъса на две, след това — още на две и го пусна на пода. Не. Нямаше да бъде подчинен на никого, дори и на един син на небето. Сега го беше прозрял окончателно. Защо Ли Юан се бе съгласил да действа, ако не от страх? И ако беше така…

Пое си дъх — дълбоко и продължително, после запретна ръкав, бръкна вътре и започна да вади рибките от водата, докато най-накрая пет златни създания, полегнали върху камъка, безпомощно трепкаха във враждебния въздух.

Пътят му беше ясен. Трябваше да обедини подземния свят. Да унищожи братята си един по един, докато остане само той. И когато приключеше с това, можеше пак да вдигне глава и да съзерцава светлината.

Погледна надолу към задъхващите се, умиращи рибки, след това се извърна и се усмихна. Не. Пътят му беше ясен. И нямаше да спре, докато не постигне своето. Изцяло и докрай.

Ли Юан стоеше на терасата под ясната пълна луна, зареял поглед над земите на двореца — усещаше колко тих и празен изглежда дворецът в тази късна доба. Никакви градинари не коленичеха в пръстта под решетките на долната градина, никакви прислужници не се разхождаха по тъмната тясна алея, която водеше към перачницата. Обърна се и погледна към конюшните. Там една-единствена лампа хвърляше бледата си кехлибарена светлина върху празната арена.

Потръпна и вдигна поглед към луната; известно време съзерцаваше този огромен бял камък и си мислеше за онова, което му беше казал Кар.

Застанал там се развълнува дълбоко под трепкащата светлина на лампата, докато слушаше разказа на едрия мъж. Не знаеше — наистина не знаеше — какво се прави в Кибуези и трогнат от суровия апел на Кар, бе обещал да затвори Кибуези и да провери как се отнасят към осъдените терористи.

Беше се върнал на приема, но разказът на Кар го беше разсеял, въпросите, които повдигаше той, го безпокояха. И докато се разхождаше между братовчедите си усмихнат и редеше любезности, всичко това изведнъж започна да му се струва една голяма преструвка, едно нищо — сякаш се разхождаше в зала, пълна с холограми. Колкото повече се усмихваше и бърбореше, толкова по-силно чувстваше върху себе си натиска от разказа на Кар.

Но сега най-накрая можеше да се изправи лице в лице с всичко това под невиждащото око на луната.

До този миг беше отричал съществуването на морален проблем, свързан с проекта „Жица в главата“. Беше възразявал, че просто зависи от гледната точка. Но проблем имаше, защото — както от самото начало твърдеше Толонен — свободата не е само илюзия и дори и свободата да се бунтуваш трябва да бъде запазена по някакъв начин, макар и само заради равновесието.

Ако беше просто въпрос на философия — на думи — всичко щеше да е наред. Но не беше. Проблемът с населението съществуваше наистина. Не можеше просто да си представи, че го няма.

Сведе очи и се втренчи в ръцете си — в големия железен пръстен на показалеца на лявата си ръка. За мъже като Као Чен в една обикновена фраза като „Ние сме ръцете на нашия господар“ имаше много по-голямо буквално значение, отколкото някога би могъл да си представи. Далеч по-голямо значение. Защото какво беше човекът? Същество, което избира и само изковава съдбата си, или просто камъче на дъската, което чака да го премести някой друг, по-голям от него?