Дейвид Уингроув - Бялата планина

Чен се разтрепери — гневът му беше стигнал до точката на кипене. Не го очакваха. Това придаваше елемент на изненада. Но там бяха и телохранителите. Трябваше да се справи първо с тях.

Докато стоеше там и ги слушаше как заговорничат и кроят планове, усети как гневът му се превръща в дълбока погнуса. Гнусеше се от тях, но и от себе си — защото докато беше ставало всичко това, с какво се бе занимавал той самият ?

Изпусна дълга, бавна въздишка. Не. Никога нямаше да е същото. Защото накъдето и да погледнеше, я виждаше как пристъпва към него като счупена кукла, чуваше избухването на взрива…

Ами детето? Затвори очи и болката се върна — стягаше като желязна лента гърдите му. Сякаш той сам беше убил детето. Сякаш беше натиснал някакво малко копче и…

Чен пристъпи на светло. Един от телохранителите вдигна поглед, когато той се приближи, после се извърна. Беше го взел точно за такъв, какъвто изглеждаше — работник от нощната смяна, спрял да изпие купичка ча на път за вкъщи. Точно на това се беше надявал и Чен.

На три крачки от мъжа той замахна с юмрук в широка дъга и го стовари в лицето на мъжа. Счупи му носа. Мъжът залитна назад, Чен се обърна, извъртя се и изрита другия в гърдите точно когато онзи се надигаше от стола. След това с два бързи удара го повали на земята.

Чен се обърна към насядалите около масата мъже. Бяха разбутали столовете си и се бяха дръпнали назад. Сега бяха втренчили в него ужасени, опулени очи.

— Я, ми кажи — заговори тихо Чен и направи крачка напред. — Дъщеричката ми… Какво щеше да й направиш, Цуй Вей? Я, ми разкажи какво си бил намислил.

С пребледняло лице Цуй Вей се опита да се дръпне назад, но се натъкна на стената. Взе да върти нервно глава — търсеше накъде да побегне, но пътят му беше блокиран и от двете страни.

Чен вдигна отрупаната маса и я метна настрани, после се наведе и измъкна големия ловджийски нож от ботуша си.

— Нямам кураж да се бия с тебе, така ли, Цуй Вей? — той се изсмя студено. Цялата му омраза и отвращение от самия него изведнъж се съсредоточиха в ръката му и големият нож затрептя на светлината.

Цуй Вей се блещи насреща му още миг, като само отваряше и затваряше уста, след това падна на колене и прилепи чело към пода. Тялото му се тресеше от страх.

— Милост! — примоли се той. — В името на всички богове, милост!

Чен си пое дъх на пресекулки — спомни си как изглеждаше Уан Ти, спомни си какво му беше, че тогава не е бил до нея; а и Джиян, горкичкият Джиян… какво ли му е било на него, като е знаел, че не може да направи нищо?

И това… това лайно тук… иска милост ?

Вдигна ножа. Цялото му тяло се напрегна. Беше готов да удари…

— Татко! Не! Моля те…

Обърна се и ножът падна от ръката му. Беше Джиян. Синът му Джиян.

Момчето притича и се хвърли на врата му, прегърна го, притисна го толкова здраво, че Чен усети как нещо в него се скъса. Зарида и думите се заизливаха от устата му:

— О, Джиян… Джиян… Толкова съжалявам… Не знаех… Не знаех! Ужасно ли беше, момчето ми? Много ужасно ли беше?

Джиян притисна баща си с всичка сила и го погледна в очите. Лицето му беше мокро от сълзи.

— Всичко е наред, татко… Всичко вече е наред. Ти се върна. Сега си при нас.

Той целуна сина си по челото, после го вдигна и го прегърна здраво. Да, така беше. Но никога нямаше да е същото.

Обърна се и отново се втренчи в мрака. Там беше Кар, а зад него — отряд от неговите стражи.

— Добре ли си, Као Чен?

Чен кимна.

— Аз… — нервно се разсмя. — Щях да го убия.

— Да — тихо отговори Кар. — А аз щях да те оставя да го убиеш. Но Джиян… Е, Джиян си знае най-добре, нали? В края на краищата животът е пред тебе, Као Чен. И то — хубав живот.

Чен потрепери, прегърна още по-здраво сина си и кимна. Кар стисна леко рамото на Чен, после мина покрай него и пое командването на ситуацията.

— Добре! — ревна той, надвесен над уплашените глави. — Дайте веднага да оправим това. Вие! Всичките до един! Стройте се до стената с ръце зад тила! Арестувани сте като съучастници в убийството на дете и в заговор срещу правосъдието.

Кар седеше на каменния перваз, загледан в осветения силует на Мемориалния камък. Минаваше девет и езерото с лотосите беше потънало в тъмнина. Навсякъде под лампите, осветяващи тесните пътеки, се разхождаха влюбени и си говореха тихичко, като се държаха на почтено разстояние един от друг. Зад Кар в полумрака на чайната седеше Чен с наведена глава. Току-що бе завършил разказа си.