Дейвид Уингроув - Бялата планина

— И имаш ли представа какво искат, майстор Чан?

Чан Тен се поклони ниско.

— Никаква представа нямам, чие хсия . Маршалът каза, че било крайно спешно. И че трябва да ви събудя, ако още не сте се събудили.

Ли Юан се извърна и скри усмивката, появила се на устните му при мисълта за прямотата на Толонен. Въпреки това усети как по гръбнака му минава тревожна тръпка.

Чакаха го в кабинета му. Нетърпелив да чуе какво се е случило, той бързо прекоси стаята и застана пред тях.

— Е, Кнут? Какво има?

Толонен му подаде папка. Ли Юан я взе и я отвори. След миг вдигна очи и странно се изкиска.

— Ама че работа. Едва снощи сънувах водни кончета. А сега — това… — вгледа се в Толонен, присвил очи. — Но защо ми го показваш? Гадно е, не ще и дума, но едва ли един танг трябва да бъде събуждан заради такова нещо, нали?

Толонен сведе глава в съгласие.

— При обичайните обстоятелства би било точно така, чие хсия. Но въпросът е от върховна важност. Това е начало на нещо, което ще е добре да приемем наистина много сериозно.

Ли Юан се обърна към канцлера си:

— И какво го прави толкова различно?

Нан Хо също сведе глава.

— Това, чие хсия .

Ли Юан остави папката на един близък стол и пое листовката от канцлера. Беше отпечатана върху отделен голям лист, сгънат на четири — хартията не беше по-дебела от няколко мола, печатът — лошокачествен и неравен. Веднага разбра, че е набиран на ръка; че който и да е изготвил това, е искал да избегне дори най-малката възможност да го проследят по компютърната мрежа.

Сви рамене.

— Интересно е, но аз продължавам да не разбирам.

Нан Хо се усмихна напрегнато.

— Простете, чие хсия , но не е толкова заради листовката, колкото заради количеството, което е било разпространено. Трудно е да се прецени точно колко копия са били пуснати, но според последните оценки на силите за сигурност са някъде между четвърт милиард и милиард.

Ли Юан се разсмя.

— Не е възможно! Как ще отпечатат подобно количество? Как ще ги разпространят? И като стигнахме до това — откъде, по дяволите, ще вземат толкова пари?

Ала забеляза колко угрижен изглеждаше старецът.

— Това е нещо ново, чие хсия . Нещо опасно. Точно затова трябва веднага да се справим с него. Тъкмо затова съм дошъл. Да искам от вас разрешение да превърна елиминирането на тази нова група в най-важна задача.

Ли Юан се вгледа в маршала си, после извърна очи. Един милиард листовки. Ако това беше вярно, явно имаше повод за притеснение. Но беше ли Толонен прав, като се безпокоеше толкова, или реагираше прекалено силно? Седна зад бюрото си и се замисли.

— С какво се занимава точно сега майор Кар?

Толонен се усмихна.

— Кар вече е по следите им, чие хсия . Възложих му да разследва убийството на хсиен лин Шу Чен-хай.

— И?

Толонен поклати глава.

— И нищо, страхувам се. Разследването засега не е стигнало доникъде.

— Добре. Но искам Кар да се занимае с това, Кнут, и искам всеки ден на бюрото ми да пристига доклад, засягащ всеки предприет ход. Погрижи се той да получава всичко, което ще му е необходимо.

— Разбира се, чие хсия .

Изпроводи с поглед Толонен, после се обърна към канцлера си:

— Има ли и друго нещо?

Канцлерът се поколеба, сякаш преценяваше нещо, след това пристъпи напред, извади малко пакетче от гънките на одеждите си и го подаде на своя танг, свел глава и извърнал очи.

— Не бях сигурен дали да ви го давам, чие хсия .

Ли Юан с усмивка взе пакета, после дъхът му секна. От коприната го лъхна почти недоловим аромат. Аромат на мей хуа . Сливов цвят.

— Благодаря, Нан Хо. Аз…

Но канцлерът вече беше излязъл. Щом Ли Юан вдигна поглед, вратата в дъното на стаята се затвори.

Облегна се назад и се втренчи в малкото пакетче на бюрото. Беше от нея. От Фей Йен. Макар че на опаковката не пишеше нищо, той знаеше, че никой друг не би използвал този аромат. Никой друг не би използвал за вестоносец неговия канцлер.

Потрепери, изненадан от силата на чувствата си. След това се наведе напред и с треперещи ръце започна да разопакова пакетчето — любопитен, ала и уплашен.

Вътре имаше бележка, а под бележката — малка касета. Разгъна листчето и прочете краткото съобщение, после предпазливо вдигна касетата. Очите му бяха приковани в златните йероглифи, изписани върху черния калъф. Хан Чин — пишеше там. Синът му.

Преглътна, след това затвори очи. Какво ли искаше тя? Защо му причиняваше това? За миг стисна мъничката касета, сякаш искаше да я смачка, после отпусна длан. Не. Трябваше да я изгледа. Изведнъж усети колко много иска да замине в имението Хей Шуй и просто да остане там, без никой да го наблюдава, и да гледа как детето му си играе.