Дейвид Уингроув - Бялата планина

От целия клуб се носеше шум — тупане, гневни викове и къс писък, който секна рязко. Миг по-късно мъж от екипа се появи на входа на един от коридорите.

— Чи Ли! Ела бързо…

— Какво има? — попита тя колкото се може по-спокойно, вирна леко глава и посочи с брадичка пленниците си.

Той погледна зад нея, разбра, след това се приближи и понижи глас:

— Хсяо Джен. Откачил е. По-добре го спри — измъкна пистолета от колана си. — Върви. Тия аз ще ги пазя.

Чу Хсяо Джен много преди да го види — беше се надвесил над един младеж на входа и изливаше поток от непристойни думи, докато методично млатеше пленника си по главата и раменете с приклада.

— Хсяо Джен! — кресна тя. — Ай я! Какво правиш?

Той се обърна към нея — лицето му беше позеленяло от гняв — после ръката му рязко подскочи и посочи зад поваления човек.

Тя го подмина, надникна в стаята, след това се дръпна назад разтреперана и почти уплашено срещна погледа на Хсяо Джен.

— Той ли го е направил?

Хсяо Джен кимна.

— Да…

Понечи отново да удари поваления мъж, но Юе Хао спря ръката му и тихо му заговори:

— Разбирам. Но нека да го направим както трябва, бива ли? В края на краищата сме дошли точно затова. Да сложим край на всичко това.

Хсяо Джен погледна окървавеното тяло под себе си и потръпна.

— Добре. Както кажеш.

Тя кимна, след което отмести поглед — беше потресена от видяното.

— А момчето? Мъртво е, както разбирам.

Хсяо Джен се разтрепери — гневът му бе преминал в болка.

— Как е могъл, Чи Ли? Как е могъл да стори това на дете?

Тя поклати глава — не беше способна да разбере.

— Не знам, Хсяо Джен. Просто не знам.

Когато се върна, те бяха строени в редица до басейна — всичките до един, включително слугите. Маскираните фигури на хората от Ю бяха от едната страна, вдигнали автоматичните си пистолети. Накара двама от онези да държат пребития си приятел, после тръгна по редицата и отдели прислужниците.

— Ту Ли-шан, Руук… заведете ги в кухненските помещения. Искам да ги вържете и да им запушите устата. Но не им причинявайте нищо лошо. Разбрахте ли ме?

Юе Хао се обърна към останалите мъже. Бяха двайсет и трима. По-малко, отколкото се надяваше да намери тук. Докато оглеждаше редицата, забеляза отсъствието на няколко лица от досиетата. Срамота, помисли си тя, докато плъзгаше студения си поглед по тях. Щеше й се да ги беше хванала всичките — всичките малки гадни копеленца до едно. Но и тези стигаха.

— Събличайте се! — кресна тя ядосано, макар да бе забелязала, че повече от половината вече са голи; след това се извърна и извади дебелия плик от туниката си. Това бяха смъртните присъди. Измъкна ги от плика, прелисти ги, отдели ненужните и ги напъха обратно в плика, а после се обърна отново с лице към мъжете.

Гледаха я уплашено; неколцина от тях плачеха без задръжки, ръцете и краката им се тресяха. Тя бавно тръгна надолу по редицата, като подаваше на всеки по лист; гледаше как навеждат погледи, след което отново я поглеждат със зяпнала уста, а очите им бяха изпълнени със страх.

Присъдите бяха смъртни — отделна присъда за всеки от тях — и към всеки лист беше прикрепена снимка на осъдения. Подаде и последната, след това се дръпна назад и зачака, чудейки се дали някой от тях ще има куража да каже нещо за последно, да се опита да спори, може би дори да се бори. Но един поглед към редицата й беше достатъчен.

За миг се опита да обърне нещата, да ги види от тяхната гледна точка; може би дори да извлече слаба следа на съчувствие някъде дълбоко в себе си. Но не откри нищо. Беше видяла твърде много; прочела бе твърде много; гневът й се бе втвърдил в нещо черно и непроницаемо. Те бяха гадни, безхарактерни лайненца. А онова, което правеха тук — страданието, което причиняваха — беше твърде огромно, твърде отвратително, за да може да им прости.

Юе Хао свали маската си и им позволи за първи път да видят лицето й, да видят отвращението, което изпитваше, после се върна в края на редицата и застана лице в лице с първия. Издърпа листа от треперещите му ръце и като го гледаше право в очите, започна, без дори да поглежда към листа в ръцете си, да рецитира по памет присъдата на вътрешния съвет на Ю , а след това допря дулото до слепоочието му и натисна спусъка.

Удари първият звънец. Ван Со-леян беше застанал на горната площадка на стълбището и гледаше надолу към мътно осветеното мазе. То беше огромно тъмно пространство, зле проветрено и зловонно. От дълбините му идваха постоянни стенания — съвсем отчетливо човешки, почти нечленоразделни, с болезнени признания. Подобията на думи се издигаха към него и се смесваха с гадния вкус в устата му; той се разтрепери от отвращение и разтвори ветрилото пред устата си.