Дейвид Уингроув - Бялата планина

Въпреки това въпросът си оставаше. Какво искаше тя? Приближи се до дългия прозорец. Слънцето вече се беше издигнало, сенките на изток бяха много по-къси. Пое си дълбоко дъх, загледан в трепкащите по повърхността на шадравана лъчи, след това поклати глава. Може би тя не знаеше. Може би тя не разбираше каква власт има над него — дори и сега. Може би беше просто акт на любезност…

Засмя се тихо. Не. Каквото и да беше, не беше акт на любезност. Или не беше просто акт на любезност. Обърна се, погледна касетата, бележката, после отново се обърна към прозореца и се втренчи навън. Каквото и да беше, трябваше да почака. Точно сега трябваше да се подготви, да изчисти ума си от всичко освен от предстоящата борба. Тази вечер след Съвета можеше да се отпусне; можеше да си позволи да се поддаде на слабостта си. Но не и преди това. Не и докато не се е справил с Ван Со-леян.

Въздъхна, извърна се от прозореца и отново се отправи към покоите си и към очакващите го прислужници.

Отвън над езерото, под ранните утринни лъчи, едно водно конче се носеше над водите; крилете му трептяха като разтопено слънце, а тялото му беше яркозелено и по него играеха всички цветове на дъгата.

Току-що бе минало седем сутринта, но в „Черно сърце“ бизнесът вече кипеше. Мъже се тълпяха около огромната централна маса и залагаха на двамата миниатюрни състезатели, приклекнали сред рязко очертаното петно светлина.

Това бяха богомолки, отгледани в Глината. Дългите им прозрачни тела бяха издигнати заплашително, острите като бръснач предни крака бяха протегнати пред мъничките им, зловещи глави. Обикаляха бавно в кръг. За Чен, който гледаше от края на тълпата, гледката беше грозна и смразяваща. Беше виждал хора — гангстери от Триадите — да се държат по този начин и всяко тяхно движение да предполага смъртоносен покой. Мъже с мъртви очи, на които им пукаше само доколко съвършено ще е убийството. Тези студени, несимпатични същества бяха техният модел, парадигмата на тяхното поведение. Той потръпна. Да се моделираш по подобие на такова изчадие — кое ли караше човека да се унижава чак дотам?

Докато гледаше, по-едрата богомолка нападна. Размахваше толкова бързо крайниците си, че те се виждаха като в мъгла, докато се опитваше да хване и да приклещи противника си. Публиката изрева въодушевено, но атаката се провали и по-малката богомолка се измъкна. Дръпна се назад — трепереше и отговаряше с леки фалшиви движения на предните си крачка.

Чен се огледа — повдигаше му се от всички тези светнали, възбудени лица. После се върна на масата в ъгъла.

— И какво стана?

Кар вдигна поглед от картата и се усмихна уморено.

— Студено. Този път дори и приятелите от Триадите не могат да ни помогнат.

Чен се наведе и сложи пръст върху картата там, където по нея минаваше червена линия — линия, която рязко свършваше на входа на палубата, където се намираше „Черно сърце“.

— Проследихме ги дотук, нали? И после — нищо. „Осветяване“, нали?

Кар кимна.

— Камерите са работили, но някой си е играл със системата за съхранение. На записа няма нищо друго освен бяла светлина.

— Точно така. И няма нито следа някой от тях да е излизал от тази палуба, прав ли съм? Прегледани ли са записите за разпознаване на лицата?

Кар отново кимна.

— Значи какво друго ни остава? Никой не е счупил пломбите и не е слизал в Мрежата, нито някой е излитал с флаер. Което значи, че няма как да не са тук.

Кар се разсмя.

— Обаче не са. Претърсихме всичко от горе до долу и не намерихме нищо. А направо го разковахме това място от претърсване.

Чен се усмихна загадъчно.

— И ни остава какво?

Кар сви рамене.

— Може пък да са били призраци.

Чен кимна.

— Или пък образите на лентата са били призраци. Ами ако някой е бърникал в системата на компютъра за съхранение надолу по линията? — той проследи червената линия обратно с пръст и спря на мястото, където тя извиваше на шейсет градуса. — Ами ако нашите приятелчета са завили по-рано? Или са продължили направо? Прегледали ли сме записите от околните палуби?

— Прегледах ги. Нищо. Просто са изчезнали.

На игралната маса нещата се развиваха драматично. Под ярката светлина на прожектора по-дребничката богомолка май беше на път да победи. Беше приклещила щипците на по-голямата към земята като в капан, но не можеше да се възползва от позицията си, без да пусне противника. Дълго време не помръдна, после се дръпна назад с намерението да нападне веднага и да осакати противника си. Но голямата беше очаквала този момент. В мига, в който усети как безмилостният натиск на щипците на другата изчезна, тя скочи, оттласна се със задните си крака и се стовари право върху по-дребната. Щракането на щипците моментално беше последвано от хрущенето на крехка плът. Всичко свърши. По-дребната богомолка беше мъртва.