Дейвид Уингроув - Бялата планина

Щом го видя, Хун Миен-ло се откъсна от пейката и се спусна към него.

— Чие хсия — поклони се той ниско. — За нас е чест, че сте тук.

Тангът се спусна по неравните стъпала бавно, с почти педантична загриженост. Щом слезе долу, той изгледа кръвнишки своя канцлер, сякаш думите не можеха да изразят колко вулгарно е всичко това.

Беше старомодно и варварско, ала точно затова и имаше ефект. Мъчението си беше мъчение. То нямаше нищо общо с изтънчеността. Същественото беше ужасът. А това място с неговите влажни зловонни миазми беше идеално за целите на мъчението. То вонеше на безнадеждност.

Пейката беше най-обикновена работническа пейка от отминали епохи. Твърдата й дървена рамка бе изстъргана чисто, а от жълтото дърво стърчаха четири черни железни шпила — по един във всеки ъгъл; полираният метал беше дебел в основата си, а на върха се изтъняваше до иглено острие. Ръцете и краката на пленника бяха завързани за тези шипове с намотани фини, здрави вериги, които се врязваха в плътта и тя кървеше. През голите му гърди бяха намотани няколко нагрети жици и докато се охлаждаха, те се стягаха и разрязваха плътта, а пленникът се задъхваше и се бореше за всеки дъх; всяко болезнено движение караше острите телове да се врязват още по-дълбоко в окървавената плът.

Едното му око беше извадено. Изгорено в почернялата орбита. Обръснатата глава беше цялата във фини белези от бръснач. И двете уши бяха отрязани. И четирите му крайника бяха целите в рани и отоци, а счупените кости стърчаха от кожата на няколко места. Нито на ръцете, нито на краката имаше нокти, а сухожилието на всеки пръст бе прерязано акуратно, всяко поотделно, с хирургическа сръчност. И последно: гениталиите на мъжа бяха отрязани, а раната беше залята с врял катран.

Ван Со-леян го погледна, после се извърна, като си вееше бързо с ветрилото, но Хун Миен-ло беше забелязал истинското удовлетворение в погледа му, примесено с ужаса и отвращението.

Пленникът вдигна глава — единственото му здраво око започна да снове между двамата мъже. Движенията му сякаш бяха автоматични — сякаш искаше да разбере единствено откъде ще дойде болката този път. Сякаш нито различаваше, нито разпознаваше някого. Виждаше само кръв, жега, строшени кости. Ван Со-леян познаваше това око още от дете. Беше окото на майстора на императорския дом на баща му, Сун Ли Хуа.

— Призна ли си?

— Да, чие хсия — отговори Хун, леко отпуснал длан на пейката. — Когато го доведох тук долу, дърдореше като уплашено дете. Не можа да понесе много болка. Само при мисълта за болка започна да пее като птичка.

И все пак е още жив — помисли си Ван. — Как може да е още жив, след като са му причинили всичко това? Въпреки това не заслужаваше никакво съжаление. Сун Ли Хуа го беше продал. На Ли Юан, неговия враг.

Точно както продаде баща ми на мене.

Ван се наведе и се изплю върху покритото с белези, ранено тяло. А окото, което проследи движението, остана апатично, безразлично към жеста, сякаш искаше да каже: „Това ли е всичко? Този път няма ли да има болка?“

Продължиха нататък, към другите пейки. Някои бяха по-малко увредени от Сун Ли Хуа, други едва дишаха — бяха разчленявани парче по парче като животински трупове на масата на месаря. Всички те бяха стари и доверени слуги; всички те служеха отдавна и бяха „верни“ хора на бащиния му дом. И Ли Юан беше успял да купи всичките. Нищо чудно, че последните няколко пъти копелето предусещаше как ще действа той в Съвета.

Ван се обърна към канцлера си.

— Е, чие хсия ? — попита Хун Миен-ло. — Доволен ли сте?

Неприятна усмивка беше изкривила лицето на канцлера, сякаш искаше да каже, че не обича нищо повече от това, да причинява болка на другите. И щом я видя, Ван Со-леян кимна, бързо се извърна и затича нагоре по стълбите, като вземаше по две стъпала наведнъж, за да не издаде истинските си чувства.

Никога не беше подозирал съществуването на такава страна в Хун Миен-ло. Или имаше и друга причина? Разправяха, че Хун и Сун открай време се разбират. Може би беше заради това. Както и да е, времето щеше да покаже. И тогава Хун Миен-ло наистина щеше да се научи да се усмихва. Както се усмихва труп.

Ли Юан стоеше до прозореца, докато го обличаха. Градината отвън беше потънала наполовина в сянка, наполовина — огряна от слънце; росните листа по върха на близките рододендронови храсти блещукаха под първите слънчеви лъчи. Стоеше неподвижен, докато прислужницата стягаше връзките около кръста му, после се обърна към своя майстор на вътрешните покои.