Дейвид Уингроув - Бялата планина

— Чие хсия…

Ли Юан се обърна и почти залитна, след това се стегна и застана срещу канцлера си.

— Да, канцлер Хан. Какво има?

Нан Хо се поклони ниско.

— Нося новина, чие хсия . Онази новина, която очаквахте.

Изведнъж Ли Юан застана нащрек.

— От Тао Юан? Имаме вест?

— Нещо повече, чие хсия . Дойде запис. Запис на срещата между Ван и Хсиян.

— Запис… — Ли Юан се разсмя, изпълнен с внезапно въодушевление — толкова силно, колкото и досегашното му отчаяние. — Значи го пипнахме, а? Пипнахме го!

Портиерът си беше свършил работата. Външната врата се плъзна веднага щом тя я докосна. Вътре беше тъмно като в рог, а камерите на охраната не работеха. Юе Хао се обърна, после кимна и мълчаливо пропусна покрай себе си останалата част от екипа.

Портиерът беше в спалното, проснат по очи на пода, с ръце зад тила. Един от екипа вече клечеше над него и връзваше ръцете и краката му.

Тя бързо се отправи към края на коридора — усети как другите се подреждат от двете страни на вратата. Изчака, докато и последните дойдат, след това пристъпи напред и силно почука на вътрешната врата.

В горния край на укрепената врата имаше малка шпионка. Тя застана с лице срещу нея, включи лампата на шлема си и протегна напред картата си за самоличност. Беше се обадила преди половин час, когато токът беше „угаснал“, така че я очакваха.

Клапанът се плъзна встрани и от осветения квадрат в нея се вторачи око.

— Приближете картата.

Тя изпълни нареждането.

— Мамка му… — лицето се отдръпна; човекът се обърна към някого вътре. — Жена, да му еба майката!

— Проблем ли има?

Лицето отново се обърна към нея.

— Ами работата е такава: това тук е мъжки клуб. Предполага се, че тук жени не влизат.

Тя си пое дъх и кимна.

— Разбирам. Но вижте сега. Аз просто трябва да прекъсна захранването от кутията вътре. Мога да направя поправките и тук, в коридора.

Стражът се обърна и се консултира с някого вътре, после пак се извърна към нея.

— Добре, но хайде по-живо, става ли? И недей да се озърташ много-много, иначе при началника ти ще постъпи рапорт.

Вратата бавно се плъзна и светлина огря коридора. Стражът се дръпна и пусна Юе Хао да мине. Вдигна ръка — искаше да посочи кутията, но така и не довърши жеста си. Ударът й го повали като чувал.

Тя се обърна и се огледа. Стаята беше голяма, шестоъгълни и от всички страни от нея тръгваха коридори. В средата й имаше кръгъл басейн, застлан с яркочервени плочки, а към дълбините му водеха пет стъпала.

Младежите в басейна май изобщо не забелязаха, че влиза. Бяха осем — голи, както майка ги е родила. Единият беше прехвърлил друг през ръба на басейна и задникът му се движеше припряно напред-назад, но май на никого не му пукаше. Останалите зад него си играеха и се смееха толкова отнесени — личеше, че са се надрусали.

Всичко това тя забеляза само като плъзна поглед нататък, но онова, което всъщност търсеше, беше вторият страж — онзи, с когото бе разговаряло поваленото приятелче. Усети как космите по врата й настръхват, след като никъде не го видя, после забеляза някакво движение, кратък проблясък на зелено между пантите на паравана отдясно.

Стреля два пъти през паравана — дебелият килим под краката й и тежките гоблени, които украсяваха стените, заглушиха шума, но той беше достатъчно силен, за да извади младежите от унеса им.

Сега и другите бяха застанали зад нея — маскирани фигури, облечени от глава до пети в черно. По неин сигнал се разпръснаха и се отправиха по коридорите.

Тя бавно прекоси стаята, небрежно държейки пистолета, и най-накрая застана до покрития с плочки ръб на басейна. Младежите се бяха дръпнали по-далече от нея и наркотичното въодушевление в очите им започна да угасва, щом започнаха да осъзнават какво става. Сношаващата се двойка се беше разделила и я гледаше с изцъклени очи, а признаците на неотдавнашната им страст все още си личаха. Други бяха вдигнали ръце в универсалния жест, че се предават.

— Вън! — ревна тя и рязко вдигна оръжието си.

Щом викна, те подскочиха, после започнаха да се дърпат назад, вече засрамени от голотата си. Страхът започна да прониква през наркотичната мараня в очите им.

Познаваше ги всички до един. Лица, имена, биографии. Местеше поглед от лице на лице и ги принуждаваше да срещнат очите й. Толкова бяха млади. Сякаш току-що бяха излезли от детството. Въпреки това не изпитваше към тях никакво съчувствие, а само отвращение.