Дейвид Уингроув - Бялата планина

Нейде отдалече се носеше музика, довявана от вятъра, който се носеше леко из стаята. За миг илюзията беше толкова съвършена, че Кар замря като омагьосан. После усети, че Вон го наблюдава, слезе надолу по стълбите и застана до ръба на шадравана.

— Знаете ли защо съм дошъл тук, Вон И-сун?

— Разбирам, че искате информация. За ко мин , убили хсиен лин .

— Мислехме, че бихте могли да знаете за тази група — дали имат нещо общо с Пин Тяо или не.

— Защото символът им е същият, така ли? — Вон изсумтя и лицето му изведнъж погрозня. — Не знам докъде сте стигнали с разследването, Кар, но ето какво ще ви кажа: хсиен лин се беше забъркал с неща, с които никога не би трябвало да се забърква.

Лицето на Кар остана неподвижно, но в него се надигна напрегнато любопитство. В какво се бе забъркал Шу Чен-хай, че беше ядосал Дебелия Вон? Защото нямаше съмнение, че Вон е бесен.

— Ами ко мин ?

Дебелия Вон преглътна яростно питието си, след това си пое дълбоко въздух, за да се успокои.

— Убийците, които търсите, се наричат Ю . Друго не мога да ви кажа, освен че името им отеква из всички Долни нива.

Кар кимна замислено.

— Това е необикновено, нали?

Вон твърдо срещна погледа на Кар.

— Прав сте, майор Кар. Те са нещо по-различно. От години не сме виждали такива като тях. Аз…

Вон млъкна и се загледа към сводестия вход зад Кар.

— Влез — изкомандва отсечено и махна на прислужника.

Прислужникът му подаде нещо, после се наведе и му зашепна на ухо.

Известно време Вон се взира в трите малки пакетчета върху треперещата си от гняв ръка, след това ги протегна на Кар.

— Ваши са, както разбрах.

Кар кимна.

— Намерихме ги в апартамента на хсиен лин . Помислих си, че може да ви заинтересуват.

Вон присви очи.

— Знаехте ли какво има в тях?

Кар отново кимна. Бяха ги дали за анализ и бяха разбрали, че са нещо специално. Но какво знаеше за тях Дебелия Вон? Кар следеше движенията на лицето му и започна да разбира. Вон не беше сигурен. Преди да види пакетчетата, само беше подозирал. Но сега знаеше.

Вон се извърна и замря на място, сякаш загледан в езерото. Вятърът леко подхвана кичур от катраненочерната му коса.

— Този път са отишли твърде далече. Опитали са се да нарушат равновесието…

След това сякаш се усети, че е казал твърде много, отново се обърна към Кар и леко сви рамене. Но макар че се усмихваше, очите му го издаваха. Точно това го беше тревожило. То беше онова, голямото, с което не можеше да се справи сам. Досега той беше най-едрият, най-дебелият червей. Пазителят на древното знаме. Но сега Големият кръг се опитваха да го изместят — опит, финансиран от печалбите от нови наркотици и нови пазари.

Но какво ли искаше Дебелия Вон? Помощ, за да смаже Големия кръг? Или нещо друго — някаква друга сделка, която би накарала Големия кръг да си стои на мястото, а той да си остане най-върховен? И освен това какво ли би искал от подобна сделка собственият му господар, Ли Юан? В случай че иска и нещо друго, освен да държи Триадите където им е мястото.

Дебелия Вон стисна в шепа трите пакетчета, после ги хвърли във водата. Бръкна в одеждите си и измъкна тънък плик.

— Дайте това на вашия танг — подаде го на Кар.

— И какво да му кажа?

— Че съм му приятел. Много добър приятел.

На масата до леглото имаше холографска плочка. Мах коленичи и постави длан върху й. Обърна се леко и погледна любопитно Юе Хао. Тя се наведе над него и докосна с пръсти плочката. Във въздуха над нея мигом се оформиха две фигури.

— Брат ми — обясни тя. — Почина при трудова злополука. Или поне това е заключението на официалното разследване. Но тогава приятелите му разправяха съвсем друго. Той беше профсъюзен организатор. Беше на осемнайсет години. С четири години по-голям от мене. Батко ми. Разказваха, че пан чан го хвърлил през балкона. Падал осем нива, право в машините. Когато успели да го измъкнат, от него не било останало кой знае какво. Само парченца.

Мах си пое дъх и кимна. Юе Хао продължи да се взира в двата малки образа, после отдръпна ръката си. Болката в очите й беше остра, неуталожена с годините.

— Исках да видя — той отново се огледа. — Исках да съм сигурен.

— Сигурен ли?

— За тебе.

— А…

Той се усмихна.

— Освен това трябва да те информирам за нещо.

Тя се намръщи, след това се изправи и леко се дръпна назад.

— За какво?

— За нападението над клуба „Водно конче“. Изтегляме го напред — той отиде до чантата си, извади дебела папка и й я подаде.