Дейвид Уингроув - Бялата планина

— За мене е чест, че се съгласихте да се видим, Вон И-сун. Да бъдат хиляда пъти благословени синовете ви.

— И вашите, майоре. Разбрах, че сте младоженец. Казват, че жена ви била хубава и силна — усмивката на Вон стана по-широка. — Радвам се за вас. Предайте й най-дълбокото ми уважение. В тези нерадостни времена мъжът има нужда от силна жена до себе си, нали?

Кар наведе глава.

— Благодаря, Вон И-сун. Ще й предам любезните ви думи.

Дебелия Вон се усмихна и за първи път, откакто беше влязъл в стаята, откъсна очи от Кар. Освободен от погледа му, на Кар му се удаде възможност да го разгледа по-добре. Когато човек наблюдаваше Вон И-сун отстрани, започваше да забелязва онези качества, които го бяха направили 489. В чертите му личеше известна острота, напрегнатост, точно както пишеше и в докладите. Твърдеше се, че когато бил по-млад, влязъл в спалнята на някакъв свой съперник и отсякъл с брадвичка главата му, докато онзи любел жена си, а после взел жената за своя. После приел името Дебелия Вон, защото, както той казваше, светът бил място, където червеят червей изяжда и само най-едрите и дебели червеи изпълзяват отгоре. Оттогава бе работил денонощно, за да стане такъв червей — най-дебелият от всички. И сега беше. Или почти.

— Забелязах, че се възхищавате от старинната коприна, майоре. Знаете ли историята на това знаме?

Кар се усмихна.

— Чувал съм едно-друго за историята ви, Вон И-сун, но по въпроса за това знаме съм пълен невежа. Изглежда много старо.

Вон подмина Кар, застана пред знамето, след това се обърна и се усмихна на едрия мъж.

— Наистина е много старо. Всъщност е на повече от четиристотин години. Казвате, че познавате нашата история, майоре, но знаете ли колко отдавна започва тя? Нас ни е имало още преди Града. И когато Града вече няма да го има, нас пак ще ни има.

Вон И-сун тръгна покрай редицата от знамена, после отново се обърна с лице към Кар.

— Хората ни наричат престъпници. Твърдят, че искаме да унищожим тъканта на обществото на Чун Куо, но лъжат. Нашите корени са дълбоки. Основани сме в края на XVII век от петима монаси, чието единствено желание било да съборят чин , манджурците, и да ги сменят с пълноправните господари на Чун Куо, мин . Такава е била нашата цел сто години наред. Преди манджурците да ни заставят да минем в нелегалност, преследвайки членовете ни и отрязвайки продоволствието ни. По-нататък не ни е бил оставен никакъв друг избор. Наложило се е да импровизираме.

Кар се усмихна вътрешно. Да импровизираме. Чудесен, изящен евфемизъм за най-жестокия бизнес от всички: убийства и проституция, хазарт, наркотици и рекет.

— Така че разбирате, майор Кар — винаги сме били лоялни към традициите на Чун Куо. Точно затова за нас винаги е удоволствие да работим със Седмината. Ние не сме техни врагове. Искаме единствено да поддържаме реда в онези беззаконни територии, измъкнали се от дългата ръка на танга.

— Ами знамето? Дебелия Вон се усмихна.

— Знамето идва от манастира Фу Чоу. То е великият предшественик на всички подобни знамена. И онзи, който е начело на Великия съвет, той държи знамето.

Вон се извърна леко — позата му предполагаше Кар да се присъедини към него. Кар се поколеба, после се приближи. Умът му работеше трескаво. Дебелия Вон искаше нещо. Нещо голямо. Но да иска помощ направо беше невъзможно за Вон: защото да признае каквато и да било слабост — да признае, че съществува нещо, каквото и да е , до което не може да стигне — би означавало за него огромна загуба на достойнство. А тук Долу достойнството беше всичко. Също както и Горе.

Кар потрепери, внезапно изпълнен с увереност. Да. Тук Долу ставаше нещо. С този завоалиран намек за Великия съвет и знамето Дебелия Вон бе разкрил повече, отколкото имаше намерение да разкрива. Кар го погледна в профил и разбра, че е прав. Дебелия Вон беше подложен на натиск. Но от кого? Отвътре, от собствената си Триада, или отвън, от някой друг 489?

Последва Вон по едно широко стълбище в огромна сумрачна стая.

Стъпала водеха надолу към градина, в центъра на която имаше мъничък кръгъл шадраван. Вътре в шадравана като че ли плуваха седем златни рибки, сякаш затворени в стъкло. Но градината и шадраванът не бяха най-поразителното нещо в тази стая, защото една цяла стена притегляше окото — висока десет и широка петдесет чи, тя сякаш гледаше към Западното езеро в Хан Чу и разкриваше панорамна гледка на бледите, подобни на дантела мостове и пагоди, осеяните с върби брегове и древни храмове. Тук беше вечна пролет и ароматът на жасмин и ябълков цвят тегнеше в хладния влажен въздух.