Дейвид Уингроув - Бялата планина

Което значеше, че няма да кажат нищо за осакатения детски труп, който бяха намерили в стаята в дъното на клуба.

Кар се наведе и докосна Чен по рамото.

— Чакаме докладите от лабораторията, чакаме и от Триадите да се обадят. Точно сега не можем да направим почти нищо — защо не се прибереш вкъщи? Да прекараш малко време с жена си или да заведеш Джиян в Двореца на мечтите. Разправят, че имало ново историческо представление.

Чен се разсмя.

— Ами Мари? Май ти сега беше в меден месец?

Кар се усмихна.

— Мари ме разбира. Точно затова се омъжи за мене.

Чен поклати глава.

— А аз си мислех, че аз не съм в ред — разсмя се той. — Добре. Но веднага щом стане нещо, ми се обади.

Кар кимна.

— Добре. А сега върви.

Гледаше как Чен се отдалечава, после се изправи и усети как емоционалната тежест от всичко, станало тук, се стовари върху му. Рядко се случваше да се афектира от подобни сцени, още по-рядко — да усети някакво съчувствие към провинилите се, но този път се чувстваше точно така. Тази вечер тук Ю бяха направили голяма услуга на обществото. Бяха отървали Чун Куо от такива боклуци, от порода, която често беше срещал под Мрежата.

Въздъхна тежко, спомни си отвращението на Чен — дълбоко вътре в себе си знаеше, че всички здрави, прилични хора би трябвало да се чувстват по този начин. И все пак Тин вей щяха да се опитат да извъртят всичко така, че накрая тези недостойни перверзници, тези маскирани като хора лайна да бъдат изкарани блестящи примери за добри граждани.

Да, беше видял холограмите. Беше усетил как му се обръщат червата от треската в очите на момченцата, от тази безпомощна, останала без отговор молба. Потръпна. Сега те бяха отишли при Фурнаджията. И не бяха останали никакви доказателства освен онова мъничко, жалко трупче и тези спомени — тези перверзни документи за мръсна похот.

И трябваше ли той да гледа как изчистват доброто им име? Как ги превръщат в светци чрез куп лъжи. Изплю се ядно — беше толкова несправедливо. Затова ли беше станал човек на Толонен? За това?

Навсякъде, където се огледаше, виждаше печата на упадъка; на синове, получили от бащите си всичко — всичко освен време и внимание. Нищо чудно, че ставаха такива и им липсваше всякаква ценностна система. Нищо чудно, че си пропиляваха времето в пиене, хазарт и ходене по курви — та нали вътре в тях нямаше нищо! Нищо истинско поне. Някои от тях дори бяха достатъчно умни, за да го осъзнаят, ала всичките им усилия да изпълнят тази празнота не водеха доникъде. Празнотата беше огромна и безгранична. Да я напълниш беше все едно да се опитваш да носиш вода в сито.

Кар въздъхна — ядосваше го безсмислието на всичко това. Беше видял достатъчно, за да знае, че те дори не са виновни. Те нямаха друг избор, освен да бъдат такива — разглезени и покварени, безразлични и сардонични. Не им беше даден никакъв друг образец за следване, а сега вече беше твърде късно.

Намираше самия разкош на стаята за противен. Кар обичаше простото, оскъдното. Тук, сблъскал се с неговата противоположност, усещаше, че се зъби като срещу враг. После, щом осъзна какво прави, се разсмя притеснено и се обърна, като се принуди да остане на място.

Нямаше да е лесно да се проследят Ю , защото те не приличаха на никоя друга ко мин група, която в момента действаше в Град Европа. Те бяха движени не просто от омраза — от маниакалния подтик към унищожение, тласкал Пин Тяо и подобните им — а от мощен гняв и силно чувство за справедливост. Първият ко мин император, Мао Цзе Дун, някога беше казал нещо за истинските революционери — те били рибите, които плували сред огромното море от хора. Е, тези Ю — тези „риби“ — със сигурност бяха такива. Бяха се поучили от ексцесиите на миналото. Бяха научили, че хората ги е грижа кой е убит и кой — пощаден. Разделението — моралното разделение — беше най-мощното им оръжие и те полагаха големи усилия правото да е на тяхна страна. Поне от неговото място изглеждаше така и провалът на Тин вей в опитите да оформя общественото мнение беше потвърдил вътрешното му чувство.

А сега и това. Кар се огледа. Снощната атака — този опустошителен директен удар срещу поквареното сърце на Горните нива — щеше да е от голяма полза за укрепване на доброто мнение на масите. Да, представяше си физиономията на третия секретар на Тин вей , Йен Тун, когато разбере за това. Кар се разсмя, след което млъкна, защото смехът му, както и потокът на мислите му, беше признак на дълбоко вътрешно разделение.