Дейвид Уингроув - Бялата планина

Джиян се разсмя, после изведнъж млъкна, забави ход и спря.

— Какво има? — Чен погледна напред.

— Онези двамата… — прошепна Джиян. — Ела. Да се връщаме. Ще хванем южния коридор и ще прецепим направо.

Чен погледна към Джиян, след това — надолу към коридора. Двамата младежи хан на по шестнайсет години се бяха облегнали на стената и се преструваха, че си говорят.

Чен се наведе и сниши глас:

— Кои са тези?

Джиян срещна погледа му.

— Учат в нашето училище в по-горен клас — те са от една тон , банда. Наричат се Стражи на зеленото знаме.

— И какво искат?

— Не знам. Знам само, че с тях можеш да си довлечеш беля на главата.

— Значи нищо не си направил, така ли, Джиян? Нищо, което би трябвало да знам?

Джиян го погледна с ясни очи.

— Нищо, татко. Заклевам ти се.

— Добре. Значи тогава няма от какво да се страхуваме, нали? — той се изправи. — Искаш ли да те държа за ръка?

Джиян поклати глава.

Чен се усмихна — разбираше го.

— Добре. Тогава да вървим.

Почти се бяха изравнили с онези двамата, когато те се обърнаха и им преградиха пътя.

— Къде си ръгнал бе, говно? — ухили се по-високият на Джиян.

— Какво искате? — Чен се постара да не му личи колко е ядосан.

— Затваряй си устата, лао джен — обади се вторият и се приближи. — Имаме си работа с момчето. Дължи ни пари.

Чен се накара да се отпусне. Значи това било. Бяха им свършили парите и бяха решили, че могат да изръсят някое по-малко момче. Усмихна се, докосна малкото око на ревера на туниката си и го активира.

— Мисля, че синът ми няма работа с тебе, приятел. Така че си върви по пътя.

Първият дангалак се разсмя — фалшив, висок смях, който явно беше сигнал. Още четирима веднага изскочиха от входовете зад него.

— Както казах, момчето ни дължи пари. Двайсет юана .

Чен протегна ръка и придърпа Джиян зад себе си.

— Можете ли да представите доказателство?

— Не е у мене — обади се първият. Лицето му беше изкривено, движенията на тялото му бяха станали по-заплашителни. — Но наистина ни дължи парите. И аз си ги искам. Така че освен ако не искаш да ме наречеш лъжец…

Чен се усмихна и леко мръдна, така че камерата да може да улови лицата на всичките.

— О, сигурен съм, че няма нужда, приятел. Но синът ми няма в джоба си пукнат фен , да не говорим за двайсет юана .

Погледът на младежа се стрелна встрани, после отново се върна върху Чен. На устните му започна да се изписва усмивка.

— Е, ами ти, лао джен ! Казват, че бащите отговаряли за дълговете на синовете си. Според мене няма как да нямаш двайсет юана .

Чен се усмихна, поклати глава и отстъпи назад.

— Похарчих си парите, приятел . А сега ни пусни да минем. Живеем малко по-нататък.

Иззад двамата младежи избухна подигравателен смях. Говорителят им пристъпи напред и леко отпусна длан на рамото на Чен.

— Съжалявам… приятел… но не ти вярвам. Видях те с каква банкнота плати за киното. Не може да си ги похарчил всичките, нали?

Чен погледна дланта на рамото си. Мършава, грозна длан. Щеше да е лесно — и би останал много доволен — да я махне от рамото си и да я смачка. Ала не можеше. Той беше офицер на танга. И освен това Джиян трябваше да се учи как да действа правилно.

Чен си пое дъх, после наведе глава, извади тънката измачкана банкнота от джоба си и я подаде на младежа.

— Така… — младежът стисна насърчително рамото на Чен, след това се обърна и тържествуващо вдигна банкнотата, за да я видят приятелите му. Те задюдюкаха, започнаха да подсвиркват и да ръкомахат към Чен. После с последен подигравателен поклон младежът се обърна и наперено се отдалечи. Приятелите му му направиха път, а един от тях се обърна и направи последен презрителен жест.

Чен ги сподири с поглед, след това се обърна и погледна към сина си. Джиян се беше нацупил и бе извърнал вдървено глава.

— Нямаше как… — започна Чен, но Джиян яростно разтресе глава.

— Ти го остави да пикае върху нас.

Чен усети как замира. Никога досега Джиян не беше ругал пред него. Нито пък беше чувал този гневен тон — тон на болка и свирепо неодобрение.

— Бяха шестима. Можеше да наранят някого.

Джиян го стрелна с кръвнишки поглед.

— Искаш да кажеш, тебе !

Чен не беше искал да каже това, но не му възрази. Пое си дъх и започна да обяснява, опитвайки се да накара сина си да го разбере.

— Аз съм офицер от силите за сигурност на танга, Джиян, и в момента не съм дежурен. Да се млатя по коридорите не ми влиза в задълженията.