Ф. Уилсън - Чувства

— Когато той размаза мухата — каза той, кимвайки към отдалечаващия се сервитьор, — Аз…мисля че го почувствах.

Недоверито й го жилна.

— О, Хауърд…

— Вярно е, сестричке. За една кратичка секунда така ме заболя, че си помислих, че ще умра.

— Но това е муха, Хауърд. Една муха ? — Тя го наблюдаваше. — Какво има?

Изведнъж му стана много горещо. Адски горещо. Кожата му като че ли гореше. Сведе поглед към ръцете си и видя как кожата почервенява, надига се под формата на мехури, които се пукат. Чувстваше се, като че ли го варят жив.

… варят го…

Омарът му! Кухнята бе само няколко крачки по нататък. Сега би трябвало да го готвят — пускат го жив в тенджера с вряла вода!

Крещейки от болка, той скочи от масата и побягна към вратата.

Навън… хладно. Облегна се на външната стена на „Мемисън’с“, борейки се за въздух и целия в пот, правейки се, че зяпа звездите заради минувачите и все пак усещащ любопитството им.

— Хауърд, превъртя ли? — Беше Лидия. Бе го последвала навън.

— Не видя ли? Изгарях там вътре! — Той погледна към ръцете си. Кожата бе перфектна, без нито едно петънце.

— Всичко, което видях, е че брат ми се държи като побъркан!

Почувства загрижеността й, страха й за него, а също и неудобството й, че я излага.

— Когато започнаха да варят моя омар, те започнаха да варят мен ! Можех да се почувствам как ме варят жив!

— Хауърд, това трябва да спре!

— Дяволски си права — Той се отблъсна от стената и се запъти надолу по улицата, обратно към жилището си. — Трябва да обмисля нещата. Доскоро.

Лидия пиеше първото си кафе, когато Хаурд се обади следващата сутрин.

— Може ли да намина, Сис? — Гласът му бе дрезгав, напрегнат. — Трябва да се махна оттук.

— Разбира се, Хауи. Пак ли ръката?

— Да! Усещам я, като че е премазана!

Премазана. Това задейства някакъв звънец в дълбините на съзнанието й.

— Ела веднага. Ще оставя отключено. Ако ме няма, се разполагай удобно. Скоро ще се върна. Трябва да свърша едни поръчки.

Тя затвори, навлече дънки и блуза и се завтече към Градската библиотека на Монро. Премазана ръка … спомняше си нещо такова, нещо свързано с жилищата в Саундвю.

Отне й повечко време, но накрая го намери на една ролка микрофилм от Монро Експрес отпреди две години миналото лято…

Хауърд изглеждаше адски зле. Той изглеждаше далечен. Не й обръщаше внимание.

— Чуй ме, Хауърд! Станало е преди две години! Изливали са плочите на основите в твоята жилищна секция. Докато камионът с цемента давал заден, един от работниците се подхлъзнал в някаква кал и задните гуми минали през ръката му. Смазали я толкова лошо, че дори Кълъмбия Презветерианска не би могла да я спаси.

Той я изгледа тъпо.

— И?

— И, не разбираш ли? Ти не само, че си включен в чувствата и усещанията на хората и дори омарите и буболечките около теб. Ти събираш остатъци от стара болка и наранявания.

— Затова ли тук е толкова шумно?

— Шумно ли?

— Да. Емоционален шум. Това място е пълно, имам предвид претъпкано с емоции, някои са бледи, някои — силни, някои са приповдигнати, други разстроени, някои са наистина злобни. Толкова е объркващо.

Лидия си спомни, че тези паркови жилища са построени скоро след войната — Втората световна. Ако Хауърд наистина можеше да усеща емоции отпреди четирийсет години…

— Иска ми се да си отидат и да ме оставят да поспя. Бих дал всичко само за минутка покой.

Лидия отиде до медицинското шкафче в банята и намери шишето с валиум, което лекарят й предписа, докато траеше развода й с Хари. Тя изтърси в дланта си две от жълтите таблетки и ги даде на Хауърд с чаша вода.

— Изпий това и заминавай да легнеш на леглото. Ще ти помогнат да заспиш.

Той се подчини и се затътри към съседната стая, придвижвайки се като зомби. На Лидия щеше да й се скъса сърцето. Обади се на една приятелка и я помоли да поеме стенографската работа, с която бе ангажирана следобеда, после се подготви да се погрижи за своя по-голям брат.

Той спа на пресекулки през целия ден. По здрач тя взе душ, за да облекчи стегнатите възли на мускулите си. Донякъде помогна. Увита с хавлиения си халат, тя се върна в кухнята и го откри да седи там; изглеждаше по-зле от всякога.

— Не издържам повече! — гласът му като че ли всеки момент щеше да се пръсне на милиони островърхи парченца. — Направо ме подлудява. Не ме оставя дори в сънищата ми! Всичките тези чувства! Ще откача!

Дивият блясък в очите му я изплаши.