Ф. Уилсън - Чувства

— Щом ще те направи щастлив, Хауи — каза Лидия. — А сега защо не седнеш да си изпиеш кафето и да се успокоиш — Тя бе разбрала, че ръката на доктор Джонсън е изскочила на бюрото му вчера. Трябва да бе от шока. — Ако искаш, си полегни на леглото.

Той се вторачи в нея.

— Мислиш, че съм изперкал, нали?

— Не, Хауи. Просто мисля, че си под тежестта на…

— Точно сега чувствам това, което чувстваш ти. Което е: голяма доза недоверие, малко загриженост, малко умора и малко съчувствие. Прекалено малко съчувствие.

— Не ти трябва вълшебно кълбо или ву-ду проклятие, за да го разбереш.

— И освен това те боли ниско в кръста. Нали?

Лидия потръпна. Кръстът наистина я болеше. Цикълът й започваше утре, а на предния ден винаги я болеше кръстът.

— Половината свят го боли кръстът, Хауи.

— Трябва да ми повярваш, Лидия. Трябва да има някакъв начин… — Очите му светнаха. — Чакай малко. Хрумна ми нещо — Започна да отваря кухненските чекмеджета, докато не намери приборите. Извади оттам нож за белене на картофи и й го подаде.

— Това пък за какво е? — поинтересува се тя.

— Искам да се убодеш на няколко места по тялото с върха…

— Хауи, ти полудя ли?

— Не толкова силно, че да пробиеш кожата: само колкото да те заболи леко — Той взе химикалката от тефтера за съобщения до телефона и посочи вратата на кухнята. — Ще отида зад вратата, ще отбележа местата и ще ги преброя по себе си с тази химикалка.

— Това е откачено!

— Трябва да се убедиш, Лидия. Само на теб мога да се доверя.

Проклет да е! Винаги така ставаше. Винаги знаеше какво да каже, за да я навие.

— Добре.

Той застана от другата страна на люлеещата се врата. Лидия се обърна с гръб и убоде с ножа средата на лявата си длан. Заболя, но със сигурност не бе нетърпимо.

— Веднъж — каза Хауи иззад вратата.

Лидия завъртя ръката си и ръгна горната й страна.

— Станаха две — каза Хауи.

Познава на късмет , неуверено си каза Лидия. За разнообразие, тя лекичко допря върха до бузата си.

— Много смешно — каза Хауи, — ама нямам намерение да си драскам по лицето.

Думите така я стреснаха, че ножът й се изплъзна. Тя посегна да го хване и острието се вряза в показалеца й.

— Ей! — каза Хауърд и влетя през вратата. — Не се бяхме уговаряли да се порязваш!

— Бе слу… — И тя разбра. — Боже, ти знаеше! — Тя си засмука пръста. Той знаеше!

— Разбира се, че знаех. Ако искаш да знаеш, за момент, ей тук, всъщност видях раната на пръста ми. Виж тук. Дори го нарсувах заради теб. Виждаш ли?

Лидия наистина видя: на възглавничката на десния показалец на Хауи бе изписан с мастило половин инчов полумесец, точно съвпадащ с нейната собствена кървава резка.

Внезапно на Лидия й прималя. Тя се строполи на един стол.

— Боже мой, Хауи, наистина е вярно, нали?

— Със сигурност — Сияеше той над нея. — И аз ще го издоя до дупка — Той се обърна и се насочи към вратата.

— Къде отиваш?

— В къщи. Трябва да поспя и хубаво да обмисля всичко. Не планирай нищо за довечера. Аз черпя. Омари и шампанско в „Мемисън’с“.

— Колко сме щедри само!

— Направи резервация за двама.

И изчезна. Лидия си седеше и се опитваше да приеме, че нещо, което просто не се случва в истинския живот, става част от нейния.

По пътя към къщи Хауърд гледаше да е надалеч от болницата. Докато крачеше, осъзна, че съдебната зала е дребна работа, просто трамплин към политиката. Щатски сенатор Хауърд Уайнстийн. Хареса му как звучи. Щеше да знае на кого да се доверява и на кого да тегли шута. И след като си изгради стабилен гръб, може би ще се насочи към Белия дом.

Ееей, а защо не, по дяволите?

Изкуши се да се отбие при баща си на „Шор Драйв“ и да го види как я кара. Не се бе чувал със стария вече няколко седмици. Може да е интересно да разбере какво всъщност изпитва татенцето към него. А от друга страна, може и да не е.

Той се прибра право вкъщи.

Дясната му ръка започна да го притеснява още на входната врата. Болката бе по-силна отколкото я помнеше от предишната вечер. Просто за да провери едно хрумване отново излезе навън. Болката изчезна в мига, в който стигна паркинга. После се появи отново, когато се върна в жилището.

Което означаваше, че някой наоколо има тежък бурсит 13 13 бурсит — възпаление на околоставна тъкан или нещо подобно. Та защо този перко не направи нещо по въпроса?

Хауърд бе твърде изморен, за да се тревожи сега за това. Удари няколко гълтока скоч, за да успокои нервите си и пропълзя под завивките. Затваряйки очи и опитвайки се да игнорира пулсирането на ръката си, осъзна, че се чувства малко натъжен. Защо? И дали изобщо това идваше от него? Може би някой наоколо бе нещастен или подтиснат за нещо си. Все по-чувствителен ли ставаше или що? Можеше да настане бъркотия.