Катлийн Удиуиз - Като пепел във вихъра

— Защо този Дюбоне трябваше точно сега да се появи тук? — проплака тя отчаяно. — Какво ще стане, ако започне да разправя навсякъде, че съм крадла, предателка и убийца? Той ще направи всичко възможно, за да ме тикне в затвора.

Коул бавно измъкна от джоба на палтото си връзка документи.

— Тези неща ще разпръснат всичките ти страхове — каза той с уверен глас и прелисти книжата. — Това са клетвени декларации от доктор Брукс, мисис Хоутърн, Саул, мен самия и други хора, които напълно те освобождават от всякаква отговорност. Току-що ги получих от моя адвокат. Моля те, прочети писмото и ще повярваш на думите ми.

Алена пое листа, изпълнена с любопитство, и започна трескаво да чете:

От резултатите на съдебните разследвания и въз основа на клетвени свидетелски показания от горепосочените лица се изясни, че Алена Макгарън не е виновна по нито едно от повдигнатите срещу нея обвинения. Обявените за нейното залавяне възнаграждения следва да се смятат за отменени с настоящото.

Подписал: Генерал Ричард Тейлър, военен губернатор на Луизиана.

Алена не беше в състояние да промълви нито дума. Сълзи на облекчение и благодарност се търкаляха по страните й, когато вдигна поглед към съпруга си.

— Както виждаш — каза Коул, — детето ни няма да се появи на бял свят в затвора. Като изключим веригите на нашия брак, ти си свободна жена в буквалния смисъл на думата.

Алена се облегна назад и се разсмя през радостни сълзи.

— Колкото до тези вериги, любими, бих искала да бъда прикована цял живот в тях! Към теб! — каза щастливо тя. После се отпусна върху гърдите на Коул и даде воля на сълзите си, предизвикани от преживените вълнения.

Коул държеше ръката й и се наслаждаваше на все още необичайната си роля на щастлив съпруг и бъдещ баща.

Според пресмятанията на Алена юни беше осмият месец от нейната бременност и все по-закръглящият се корем, изглежда, потвърждаваше тези изчисления. От доста време вече не можеше да носи хубавите си рокли и се задоволяваше с пригодените за състоянието й дрехи с висока талия.

Дните ставаха все по-топли, земята се покри с нежна зеленина. Ароматът на люляците и ябълковите дървета изпълваше въздуха с необичайна сладост.

Беше минала почти година, откакто Алена беше напуснала Юга и беше последвала Коул на Север.

През всичките тези месеци тя рядко получаваше писма от леля си Лийла в Ню Орлиънс и затова се зарадва много, когато един ден пристигна късо писъмце. В него старата дама питаше дали би била добре дошла в къщата на мистър и мисис Лейтимър, ако рече да им погостува.

Десетина дни след като Алена беше изпратила сърдечната им покана, една карета спря пред къщата. Младата жена тъкмо беше в салона. Тя чу как лакеят се отправи с отмерени крачки към вратата и веднага след това се разнесе познат женски глас:

— Това ли е къщата на доктор Лейтимър и съпругата му?

— Лельо Лийла! — извика радостно Алена и забърза, доколкото напредналата бременност й позволяваше към вратата. С радостни сълзи на очи двете жени се прегърнаха, но внезапно Алена усети и една друга ръка, която легна на рамото й. Обърна се и позна мисис Хоутърн.

— Тали Хоутърн! — извика тя задъхано. — Слава тебе, Боже! Дори насън не съм си мечтала, че ще дойдете да ме видите!

— Просто реших и дойдох — отговори Тали сухо, плъзгайки погледа на кафявите си очи по тялото на младата жена. — Имах известни съмнения, но както виждам, ти и Коул не сте си губили времето и сте преодолели някои различия във възгледите си.

— Добре дошли в Лейтимър Хаус — прозвуча в това време гласът на Коул през отворената врата на кабинета. С топло ръкостискане той поздрави двете възрастни дами и попита:

— Ангъс не е ли с вас?

— Не — отговори някак смутено Лийла и сведе очи. — Има прекалено много работа в магазина. — После пое дълбоко въздух и добави: — Впрочем сега сме по-добре, отколкото преди войната.

Алена се усмихваше щастливо, когато Коул въведе дамите вкъщи. А той наблюдаваше жена си отстрани и се усмихваше. Нейната радост беше наистина заразителна.

Но му се наложи да остави жените за известно време сами. Майлс влезе и му прошепна, че шерифът Холваг току-що е пристигнал и иска да говори с него по неотложна работа.

Веднага след ръкуването Холваг мина направо към въпроса.

— Още един параход се е изгубил по реката — съобщи той загрижено. — Този път „Кари Даунс“. Изчезнал е точно на същото място, както и предишният.