Катлийн Удиуиз - Като пепел във вихъра

— Трите банкноти бяха намерени в джоба на убития градинар — поясни той, докато подреждаше парите в последователност, която първоначално беше неразбираема за Алена.

— Погледни тук! — каза той най-после. — Всички банкноти са с поредни номера и са от една и съща серия.

— И какво означава това, Коул?

— Означава, че Роберта и градинарят са били заедно в играта с многото пари!

— Но откъде са ги взели?

— За това можем само да гадаем. — Но когато започна да събира банкнотите, Коул внезапно спря и се втренчи в тавана.

— Може би по време на войната градинарят е бил в някоя от онези банди, които обираха влакове и дилижанси, а после е домъкнал част от плячката тук.

— Но по какъв начин Роберта е успяла да му вземе парите? Мислиш ли, че този човек е бил неин любовник?

— Не мога да си представя, че Роберта би паднала толкова ниско — каза решително Коул. — Той беше стар, мръсен и съвършено пропаднал. С подобен тип Роберта едва ли би си позволила да флиртува.

Алена се притисна плътно до Коул, погали с малката си ръка гърдите и корема му и рече глезено:

— Господин янки, цяла нощ ли смятате да прекарате с Роберта и парите й? Или пък искате да ме прегърнете и да ми покажете, че въпреки огромния си корем аз съм светлината и любовта на вашия живот?

Коул тихо се засмя. Угаси лампата и се пъхна в ръцете на жена си.

— Ти си всичко за мен, Алена Макгарън Лейтимър — прошепна той и я целуна по дяволитото носле. — За да ти докажа, че те намирам красива дори така, през следващите години няма да позволя на твоето коремче да остава празно. Ще имаме много, много деца.

Алена облегна глава назад и му намигна.

— Всяка година?

Коул се направи, че мисли съсредоточено. Накрая се усмихна на любимото лице.

— Е, добре, от мен да мине — почти всяка година.

Рано на другата сутрин Коул отиде при Мартин Холваг в града, за да му предаде парите и да му изложи своите предположения. С това за него въпросът изглеждаше решен и скоро той почти го забрави.

Остатъкът от юни премина за Алена като в сън. Леля й Лийла и Тали Хоутърн бяха постоянно около нея. Нищо от онова, което вършеше, не можеше да убегне от благосклонната бдителност на техните очи.

Алена чакаше раждането с все по-голямо нетърпение и възбуда. Всеки ден проверяваше в детската стая дали всичко е готово. Чувстваше се тромава и ходеше с мъка.

Коул беше наредил основно да почистят и подредят „колибата“ — старата къща на баща му. В нея той приемаше и лекуваше болните. Един ден оттам мина Брегър и се престори на възмутен, че Коул му е отнел някои от редовните пациенти. Приятелската схватка завърши с това, че Коул покани семейство Дарви на вечеря.

След вечерята всички присъстващи тайно си помислиха, че доктор Лейтимър много се е променил. Той отново беше старият, познат Коул — свободен, жизнерадостен и остроумен. Но това не беше всичко. Гостите забелязаха с какво внимание и любов се грижи за младата си жена. Откакто тази хубавица Алена се беше появила в живота му, Коул най-после беше възвърнал самочувствието и гордостта си. Изглеждаше по-мъжествен и по-сигурен от всякога и излъчваше вътрешно спокойствие. Предишната му раздразнителност се беше изпарила незнайно къде. Животът сякаш беше започнал отново да му харесва. Не се съмняваше вече в Алена, защото в нея нямаше нищо, което да предизвиква подозрение. Изглеждаше по-добре, отколкото в най-хубавите си години, а жената до него беше разцъфтяла в истинския смисъл на думата.

Времето преди големия ден течеше незабележимо. Алена и Коул вечеряха в трапезарията, когато тя внезапно остави вилицата и с изкривено от болка лице простена:

— Мисля, че моментът дойде, любими!

Коул скочи като ужилен и се втурна да извика мисис Хоутърн и леля Лийла.

— Тали — помоли той старата им приятелка, — моля ви, съберете прислугата и им кажете, че времето е дошло. Те знаят какво трябва да се прави.

С обичния си товар в ръце Коул изкачи стълбите и бутна с рамо вратата на спалнята. Той положи нежно Алена върху предварително оправеното легло. Лийла вече беше там. Със сигурна ръка тя се зае с необходимите приготовления.

— Къде са изгладените ленени кърпи, Коул? — попита тя.

— Там, в гардероба — отвърна Коул и се наведе отново към жена си, за да й свали обувките и чорапите.

Алена прехапа устни, когато една особено силна контракция преряза гърлото й. Храбро изчака болката да понамалее и протегна ръка, за да погали угриженото лице на съпруга си.