Катлийн Удиуиз - Като пепел във вихъра

Мисис Гарт вече беше слязла няколко стъпала. Беше поставила ръката си на някаква къса греда, която стърчеше от стената.

— Хайде, идвайте по-бързо, мисис Лейтимър! — настояваше нетърпеливо тя. Гласът й прозвуча глухо в подобното на кула помещение;

— Не трябва ли да извикаме мистър Лейтимър или някой от мъжете? — запита Алена, крайно обезпокоена. Прехапа треперещата си долна устна, когато погледна своята дъщеричка, която спеше спокойно в ръцете на чуждата жена. Алена беше решена да направи всичко, за да си вземе детето колкото може по-бързо.

— Там долу има да видите доста неща, а нямаме много време. Затова следвайте ме по-бързо!

Последните думи прозвучаха като истинска заповед. Да се бори за детето си в тясното пространство на стълбата беше безнадеждно начинание. Сломена, Алена последва жената. Когато слезе още малко, мисис Гарт завъртя гредата и с шумно дрънчене на вериги тайната врата се затвори. Настъпи непрогледна тъмнина, после се чу драскането на клечка кибрит. Малко след това една газена лампа хвърли слаба светлина. Мисис Гарт вдигна високо лампата над главата си и с детето в другата ръка заслиза бързо надолу. На Алена не й оставаше нищо друго освен да я последва. Един постоянен полъх донасяше до двете жени на стълбата някакъв далечен шум. Въздухът миришеше на плесен и ставаше все по-влажен, колкото по-надолу слизаха. Алена погледна нагоре, малката капандура се виждаше като нищожно светло петънце над нея. Вероятно вече се намираха дълбоко под земята, дори под основите на къщата, не много далече от нивото на подпочвените води.

Още по-надолу стените станаха мокри. От време на време се дочуваше тих съскащ шум. Предчувствието за приближаваща беда се засили, когато Алена видя, че в нишите на стената и в пукнатините на скалата висяха прилепи. В подножието на стълбата пътят им беше преграден от дебела дървена врата. Мисис Гарт натисна с голямо усилие един лост и го бутна встрани. Вратата бавно се отвори със скърцане и ужасно стържене на ръждясал метал.

Когато преминаха през вратата, мисис Гарт задвижи друг подобен лост, но вратата не се затвори плътно, а остана пролука с ширина на мъжка длан.

— Проклето нещо! Никога не е работило както трябва! — ругаеше икономката, но не се забави повече пред вратата. Взе лампата от земята и забърза нататък. Коридорът вървеше стръмно надолу. Скоро пред тях се появи мъждукаща светлина. Алена забави крачки и се огледа. Край осветените от слаби фенери стени на пещерата се виждаха камари от големи сандъци и бали с най-различни стоки. В няколко реда бяха натъркаляни и големи дървени бъчви. Зад решетките, преграждащи страничните помещения, лежаха буренца с барут и продълговати сандъци, на чиито капаци бяха нарисувани пушки.

— Оръжия! Муниции! — промълви Алена уплашено и веднага си спомни, че Коул й беше разправял за някакъв изчезнал параход, който носел на борда си такъв товар. Беше ли възможно убежището на речните пирати да се намира точно под основите на Лейтимър Хаус?

— Моля, минете оттук, мисис Лейтимър — каза икономката с подигравателна учтивост. — Вече стигнахме.

Мисис Гарт я въведе в малка странична пещера, очевидно допълнително издълбана в мекия пясъчник, която приличаше на стая. Тя постави бебето на един малък нар до стената. Алена веднага изтича до дъщеричката си и я взе на ръце. Силен метален шум я накара да се обърне и тя видя как мисис Гарт заключваше огромния катинар на решетката и превръщаше малката пещера в затворническа килия.

— Какво си позволявате? — извика възмутено Алена. — Веднага ме пуснете да изляза!

Мисис Гарт удостои пленницата си само с една цинична подигравателна гримаса. Без да продума, тя разкопча няколко копчета от скромната си черна рокля. Изведнъж притиснатите до този момент от коравия плат гърди изскочиха напред. След това жената извади няколко фуркети от косата си. Кокът на строгата й фризура се разпадна, дългата коса се пръсна по раменете и съвършено безизразното й до този миг лице се промени до неузнаваемост.

Но чувствата, които сега извираха от него, бяха горчиви и злобни.

— Достатъчно съм се подчинявала и слугувала — изсъска тя. — Дойде време да си върна това, което винаги ми е принадлежало, мисис Лейтимър!

Ръката на Минди опипваше страхливо огледалното стъкло. Тя можеше да види образа си, но не виждаше хората, които бяха изчезнали зад него. Не разбираше защо. Тъкмо беше започнала да се облича в стаята си, когато чу как мисис Гарт казва нещо на Алена със заповеднически тон. Уплашеният отговор на младата господарка беше засилил любопитството на Минди. Тя беше последвала гласовете на жените, но успя да види само как огледалната стена се затвори след тях.