Катлийн Удиуиз - Вълкът и гълъбицата

Айслин поруменя от комплимента му и се почувства неудобно, защото Гуинет не ги изпущаше от очи. Вулфгар се приведе напред и впи горещите си жадни устни в нейните. Ала младото момиче смутени се отдръпна назад и посочи другата жена.

— Сестра ви е много гладна, милорд — промълви тя. — Хората ви ще се забавят ли още много?

Мъжът сърдито вдигна вежди.

— Пак ли? Нима забравихте заповедта ми, Айслин?

Младата жена умолително го изгледа.

— Много се забавихте — продължи тихо тя. — Вече се питахме дали няма да се храним сами.

Вулфгар изръмжа нещо неразбираемо и отиде до огъня. Като видя, че старецът още спи, се постара да стъпва колкото се може по-тихо. Обърна гръб на пламъците и с мрачен поглед проследи гъвкавите движения на Айслин, която даваше нареждания на прислугата. Младата жена се обърна като привлечена от магнит, почувствала неодобрението му. В това време Болсгар се раздвижи и тя веднага коленичи край него. Сложи ръка върху сбръчканото чело и с облекчение установи, че треската е преминала. Даде му купа с вода, след което старецът доволно се отпусна в постелята си. Очите му обходиха залага и спряха най-напред върху мрачното лице на дъщеря му. После се втренчиха във Вулфгар, който мълчаливо наблюдаваше движенията на Айслин.

Усетил погледа му, по-младият мъж се извърна. Заговори, без да поглежда стария лорд. Очите му бяха празни.

— Не споменахте майка ми с нито една дума, милорд. Как е тя, добре ли е?

Старецът дълго мисли, преди да отговори.

— През декември ще стане една година, откакто почина.

— Не знаех — промърмори Вулфгар. Много добре си спомняше, че когато я видя за последен път, майка му ужасно приличаше на днешната Гуинет. Затова и веднага беше познал несъщата си сестра. Тази картина се беше запечатала в съзнанието му.

— Веднага изпратихме вест в Нормандия, за да уведомим Робърт за смъртта й — произнесе извинително старецът.

— Не съм виждал брат й нито веднъж през изминалите десет години — отговори спокойно Вулфгар.

— Платихме му добре, за да те приеме в дома си. Мисля, че задоволихме претенциите му.

— Така е — усмихна се горчиво Вулфгар. — И те му послужиха да се налива всеки ден с бира и да разправя на целия свят, че сестра му е изиграла великолепен номер на някакъв си саксонец и племенникът му не е нищо друго освен най-обикновено копеле. Много се забавляваше при мисълта, че никой не ме признава за свой син.

— Ти си възпитан като законен син. Получи посвещение в рицарство — отговори укорително старият човек.

— Да — въздъхна Вулфгар. — Робърт ме направи свой паж и нае възпитатели, ала едва когато Суейн брутално му напомни задълженията му.

Старецът замислено кимна.

— Робърт открай време си беше лекомислен. Трябваше да го предвидя. Добре, че изпратих Суейн с теб.

По лицето на Вулфгар се изписа горчива мъка.

— Толкова ли ме мразехте, та не можехте да понесете да ме виждате край себе си?

Айслин не сваляше очи от него. Сърцето й беше препълнено със съчувствие. Погледна бързо към Болсгар и с тревога забеляза сълзите в очите му.

— Когато узнах истината, те намразих — опита се да обясни старецът. — Гризеше ме мисълта, че не съм истинският ти баща. Беше мой първороден син и аз се гордеех с теб. Заради теб занемарих възпитанието на втория си син. Възпитах те в бързина, умела езда и всички рицарски умения. Животът просто пулсираше в жилите ти. А слабото, болнаво момче, което се роди след теб, така и не намери достъп до сърцето ми. Ти беше като мен. Обичах те повече от всичко на света.

— Докато мама ви каза, че не съм ваше дете. Убеди ви, че съм син на някакъв си норманин, макар че отказа да съобщи името му — промърмори с нарастваща горчивина Вулфгар.

— Каза ми, че иска да поправи стореното зло. Не можела да гледа как от ден на ден се привързвам все повече и повече към чуждото дете, а занемарявам своята собствена плът и кръв. Не понасяла мисълта, че не обръщам внимание на другите деца. Затова предпочела да ми признае вината си и да помогне законните ни деца да встъпят в правото си. Уважих решението й. Затова не обвинявай единствено майка си. Бях побеснял от гняв и те отблъснах. За мен ти беше като вятъра край лицето ми, като сянка в горещите дни, ти беше цялата ми радост от живота — а се оказа, че не си ми истински син. Опитах се да обърна сърцето си към собствения си син, да му вдъхна повече кураж и воля за живот. Ала смъртта ми го отне в разцвета на младостта. Често ми се искаше да бях умрял вместо него. За съжаление продължих да живея, а сега се ядосвам до смърт със свадливата си дъщеря, която наследи острия език на майка си.