Катлийн Удиуиз - Неуловимият пламък

Алистър изтръпна. Внезапно през съзнанието му пробягна ужасна мисъл. Представи си, че е в затвора — мръсен, жаден, съсипан, оставен на състраданието на коравосърдечни надзиратели. При тази картина, която напоследък го преследваше постоянно, започваше да му се гади.

Опита се да мисли за друго и осъзна, че не бе слагал нищо в устата си почти целия ден. Погледна под вежди Ръд и му нареди:

— Намери Сибил и й кажи да приготви нещо.

Адвокатът се отправи към вратата, а Алистър извика подире му:

— И по-добре да го приготви така че да става за ядене, иначе ще й скъсам главата. Тая кучка е безполезна като всички останали.

— Ще видя какво мога да направя — отвърна с неохота Ръд при мисълта за онова, което Сибил ще приготви. Адвокатът бе опитал веднъж яденето й и това му стигаше, за да го намрази завинаги.

Няколко минути след като Ръд напусна стаята, откъм входната врата се чу леко чукане. Студени тръпки полазиха по гърба на Алистър и той не се помръдна от креслото, докато чукането не се повтори. Чак тогава разбра, че сега, когато прислугата отсъстваше, а Сибил и адвокатът бяха долу в кухнята, той е единственият, който може да отвори вратата. Изправи се на крака и с клатеща се походка си проправи път през камарите разпилени листа, като не преставаше да проклина. Когато се озова в коридора, от гостната се чу биенето на часовника, който отброи девет удара. „Ненормален час за посетители“, помисли си Алистър. Изведнъж една надежда озари мисълта му: „А може би е Сарина. Само ако е тя!“. Този път той нямаше да изпусне така лесно малката кучка. Е, поне докато не изтръгне от нея всичко, което знае.

Разочарованието му бе голямо, когато видя на входа един господин на средна възраст с посивяла коса, грижливо поддържани мустаци и изискани очила. Посетителят беше облечен елегантно, което подчертаваше принадлежността му към по-висши кръгове. Очакваше да бъде посрещнат от някой прислужник и се вторачи изпитателно в брадясалия и разпуснат Алистър.

— Извинете за късния час, господине, тук ли е мис Кендал?

— Мис Кендал? — попита подозрително Алистър. Господинът едва ли беше ухажор, а доколкото знаеше, всичките й роднини бяха отвъд океана. Любопитството му надделя и с любезна усмивка той покани новодошлия да влезе.

— Желаете да видите Сарина, мистър…

— Извинете, сър. Името ми е Томас Илай. Аз съм адвокатът на покойната мисис Уинтръп. Приемете моите съболезнования — поклони се леко той. — Вие навярно сте неин роднина, господине?

— Роднина… — Алистър се запъна, докато мисълта му работеше трескаво. Не се усъмни и за минута в думите на мистър Илай. Дори не се учуди на посещението му. През този проклет ден непрестанно си бе повтарял, че нещата ще се объркат напълно. А и нали Ръд бе казал, че Лидия е способна на всичко. И двамата през цялото време знаеха, че положително има ново завещание. Присъствието на адвоката потвърждаваше опасенията им.

— Аз съм племенникът на мисис Уинтръп — уведоми го Алистър, докато го въвеждаше в гостната, единствената що-годе подредена стая в къщата. Опита се да бъде любезен. — Наистина много мило, че идвате толкова скоро.

— О, напротив — отвърна гостът сконфузено. — Но, вижте, едва днес от вестниците разбрах за смъртта на мисис Уинтръп. Откровено казано, бях изненадан, че не съм уведомен веднага.

— Нима скъпата Сарина не ви е уведомила? — престори се на изненадан Алистър.

Мозъкът му работеше напрегнато и той с изненада установи, че е учудващо спокоен и хладнокръвен. Напрежението и притеснението, които го преследваха от няколко дни, се бяха изпарили. Сега бе изключително внимателен и се надяваше да извлече облага от открилата се възможност.

— Страхувам се, че не — отвърна Илай. Като последва любезната покана на домакина, той се настани на едно от креслата. — Признавам, че бях шокиран при вестта за смъртта на мисис Уинтръп. Само преди седмица я навестих и тя ми се видя в прекрасно здраве за жена на нейната възраст.

— За всички нас кончината й бе доста неочаквана — увери го Алистър, като се опита да изглежда натъжен. — Жестока загуба за всички ни, наистина.

— Може ли да поговоря с мис Кендал? — попита адвокатът.

— Естествено… веднага. Извинете ме за момент, само трябва да видя къде е. Разбирате ли, малко ни е притеснено без прислугата. Дадохме им почивен ден в знак на траур. Само за момент.

— С удоволствие ще почакам — увери го мистър Илай.

Алистър бързо напусна гостната и се отправи към кухнята. На вратата срещна Ръд.