Катлийн Удиуиз - Неуловимият пламък

— Капитанът ми поръча да ви кажа, че ще отсъства през нощта. Така че спокойно може да използвате каютата, без да се притеснявате за него. Поръча ми също да проверя дали не се нуждаете от нещо.

Сарина се зачуди какво би могло да задържи капитана извън кораба за цяла нощ освен леките жени на кея. Не можеше да си го представи в ръцете на друга, но едва ли можеше да сподели огорчението си с някого. Все пак успя да се усмихне на Били.

— Единственото, което искам, е да остана сама — помоли тя.

— Тогава ви оставям, мис — откликна момчето с широка усмивка.

След като Били се оттегли, Сарина претършува сандъка и другите пакети, за да види какво й е донесла Бриджит. Откри с радост няколко от най-хубавите си вечерни и всекидневни рокли, грижливо сгънати в големия сандък. Другите пакети бяха пълни с обувки, ризи, нощници, копринени чорапи и други дреболии, необходими на всяка изискана дама. Всъщност Сарина въобще не се беше надявала на толкова много неща. Бриджит бе донесла по-голяма част от гардероба й. Сега не се съмняваше, че ще успее така да се премени, че да привлече вниманието на капитана, а може би дори да го склони да й позволи да пътува с неговия кораб.

— Трябва да е тук някъде — настоя Алистър, приклекнал зад бюрото в библиотеката. Ръд се бе свлякъл по корем на пода и уморено прелистваше някакви книжа.

— И тук ги няма — въздъхна той. Поклати невярващо глава, като огледа разпилените наоколо купища документи. В цялата тази камара нямаше обаче нито един, който да им е от някаква полза. — Няма ги нито тук, нито където и да е в къщата — заключи накрая Ръд.

Адвокатът беше блед, със замъглени очи и изтощен до припадък. Бе не по-малко притеснен от Алистър и желаеше да продължи търсенето, но умората започна да взема връх над него. Някакъв тик караше едната половина на лицето му да потрепва постоянно, а в устните му не бе останала и капка кръв.

— И все пак трябва да са тук — повтори приглушено Алистър. — Дъртата гъска все трябва да е посочила къде е скътала парите си.

Ръд прокара ръка през лицето си и изпусна дълбока изморена въздишка.

— Е, да, но няма! Дъртата те надхитри! Тук няма нищо! Само писма и пак писма отпреди десетки години и нито един документ, който да посочва къде са проклетите пари. Скрила ги е много добре.

Адвокатът се надигна на колене, а след това с мъка се изправи.

— Единственото, за което може да сме абсолютно сигурни е, че не е запазила нито един документ от времето, когато й бях доверен адвокат. Отървала се е от всичко! Всичко!

— Дърта вещица! — изсъска през зъби Алистър. — Не може просто така да ме изиграе! Не може!

— Може — отвърна безцеремонно Ръд. Умората му бе твърде голяма, за да се опитва да успокоява Алистър. — Трябва да се примириш. Просто нищо не може да се направи. Ще са ни нужни поне няколко месеца, за да проверим всички места, където старата може да е скрила парите. И дори тогава трябва да сме благодарни, ако успеем да намерим поне половината от тях.

— Не мога да чакам толкова дълго! — изрева Алистър. — Кредиторите са по петите ми. Вече щях да съм в затвора за неизплатени дългове, ако не бях обявил, че съм наследник на старата.

— Ами, може да им кажем, че има някакъв проблем с парите й — предложи адвокатът. — Така ще спечелиш малко време.

— Да, бе! И всички кредитори ще почнат да душат наоколо дали нещо не е наред — сопна се той на Ръд. — Всичко трябва да се уреди много бързо и без излишен шум. Защо не ми каза преди, че не знаеш къде са парите й?

Лицето на Ръд пребледня при укорителния тон, с който го нападна Алистър.

— Не се опитвай да ме обвиняваш за това!

Адвокатът посегна към бутилката с уиски, но тя бе празна.

— Аз бях откровен с теб и открито ти казах, че не съм движил делата на Лидия в продължение на години. Как можех да знам какво е правила през това време? — хвърли той намусен поглед на Алистър.

Настъпи тишина, в която двамата мъже се гледаха изпитателно.

— Може би трябва да зарежем нещата за тази вечер. Утре ще опитаме отново с бистър ум — предложи тактично адвокатът.

— Кога за последен път умът ти е бил бистър, по дяволите? — изсумтя Алистър, но също беше готов да зареже всичко.

Той се отпусна в креслото, загледан в бъркотията, която бяха причинили. Къщата беше обърната с краката нагоре. Ровиха се цял ден и в крайна сметка не откриха нищо полезно. Преровиха гардеробите, изпразниха чекмеджетата, дори преобърнаха дюшеците на леглата. Слугите щяха да се върнат рано сутринта и само един поглед към тази бъркотия щеше да е достатъчен да разберат, че нещо не е наред.